Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



Няколко думи за християнството

Няколко думи за християнството: съвсем кратък очерк

 

а) Възникване на християнството.

б) Утвърждаване на християнството.

в) Силни и слаби страни на християнството.

г) Държавнически, общинни и личностни прояви на християнството.

д) Християнството като човешка и духовна същност.

 

а) Възникване на християнството

    1. Характерни черти на християнството.

    Няколко са характерните черти на християнството, които трябва да се имат предвид, когато говорим за неговото възникване:

- то се заражда в Палестина, в 1-ви век след Рождество Христово;

- то се заражда в юдейска среда и първите християни са юдеи;

- то се заражда в контекста на месианските движения на старозаветния юдаизъм;

- то получава името си след възнесението на Иисус Христос, а не по Негово време;

- самата дума християнин се заражда също след възнесение Христово, когато последователите Му са били наречени християни (Деян. 11:26).

- не трябва да се прави пряка връзка между възникването на Църквата (на Петдесетница) и възникването на християнството: последното по-късно.

    2. Възникване на християнството.

    Св. ап. Павел начева своите мисионерски пътешествия след 44/45 г. (първото – между 45 и 49 г.), а името християни се появява първо в Антиохия около 50-та година. С установяването на все повече общини на вярващи в Христос, постепенно се разширява и употребата на названието християнин (вероятно към времето на написване на 1-то послание на ап. Петър, ок. 62 г., терминът вече бил в широка употреба). Но като движение и като църковна организация християнството се признава за такова едва при първите гонения срещу християните по времето на император Адриан (117-138), като изключим гоненията по времето на имп. Нерон (54-68), което било срещу отделни християни, а не срещу християнството като движение от Христови последователи.

 

б) Утвърждаване на християнството

    1. Утвърждаване на християнство чрез християнската литература и учение.

    Християнството като вяра и като движение на последователи на Христа се утвърждава по два пътя: чрез християнската литература и учение, и чрез признаване на правото му да съществува наред с другите вярвания.

    Християнската литература и отделни учения и съчинения на християните има своето начало още от времето на апостолите: ок. 44 г. е написано посланието на Яков, ок. 60 г. св. ап. Павел пише първото си послание (това към Филимон), евангелието според евангелист Марк вероятно е написано ок. 70 г., следват това на Матей (ок. 80 г.), на Лука (може би същата година) и на Йоан (ок. 95 г.); след тях идват посланията на Поликарп Смирненски, съчиненията на християнските апологети са най-ярки между 130 и 250 г., трудовете на Дионисий Александрийски (248-265), и след тях – „златният век” на светоотеческата литература от 4 и 5 век. Християнската литература е важно средство за утвърждаване на християнството, защото тя често е възниквала като полемичен отговор на множеството ереси, които са възниквали в отделни църкви и християнски общини (ересите на маркионитите, (след 145 г.), на гностическите християнски школи (след 150 г.), на монтанистите (след 155 г.), на оригенистите (след 210 г.), на адопционистите (след 230 г.), на манихеите (след 250 г.).

    2. Утвърждаване на християнството чрез признаването правото му на съществуване.

    Признаването на правото на християните свободно да изповядват вярата си (с Миланския едикт от 313 г.) и признаването на християнството за държавна религия (след 321 г., когато имп. Константин обявява неделята за почивен ден) дава още повече възможности на християнството да се разширява териториално и числено и да се утвърждава в културата на все повече народи. Неговото утвърждаване в този период се свързва и с борбата му срещу ересите и разколите и с постановленията на вселенските събори, които уточняват учението на Църквата и развиват каноничното право.

 

в) Силни и слаби страни на християнството

    1. Християнството не е свято само по себе си, то има своите слаби и силни страни.

    Да се говори, че още с възникването си християнството е вървяло към възход и е набирало все повече сили за борба срещу злото и греха и че не е страдало от отклонения и не е показвало слабости, означава да си затваряме очите за истината и за историческите факти. Както всяко обществено явление, то има своите силни и слаби страни, но трябва да се посочи, че като богочовешки (а не само човешки) организъм, Църквата има и други свойства и характерни черти, които ще бъдат разгледани в темата за учението за църквата.

    2. С какво християнството е силно.

    Силните страни на християнството се определят от следните няколко фактора:

а) християнството не се е зародило по прищявка на човеци, а е богочовешко движение: първом „движение” на Бога към хората (с боговъплъщението на Спасителя) и сетне движение на вярващите към Бога, поради това неговата най-силна черта е природата му като богочовешки организъм, като единство на вярващите (събрание на вярващите, т.е. еклесия, или църква), където „и вратите адови няма да надделеят над Църквата”;

б) то е силно с вярата на християните: няма сила на света, която да накара Христовите мъченици и изповедници на вярата да се откажат от нея и затова те са предпочитали смъртта пред апостасията; и днес немалко християни жертват живота си заради Христово име;

в) то е силно и поради историческата си очевидност и непреходност: повече от двадесет века то продължава да просвещава с евангелските истини все повече и повече народи и няма сила или власт, които да спрат този процес;

г) силата на християнството е в неговата отзивчивост към убежденията и културата на все още неповярвалите: чрез систематична работа и служение сред другите народи християнството не налага със сила и не отхвърля всичко в културата на другите, та на „чисто” място да гради църквата, а внимателно и съчувствено приема културните образци на дадения народ, които не противоречат на християнското учение, и отхвърля онези, които са наследени от предишно езическо състояние на народа, сред който християните работят, като така те привличат към Христа всеки човек и всяка култура, независимо от нейното голямо отличие от християнската;

д) християнството е силно и в чисто човешки план, тъй като то е дало главните нравствени принципи на човечеството, отразени в днешните взаимоотношения между народите и държавите: в света са установени нравствените норми на християнството, вплетени в множество международни документи и решения относно човешките взаимоотношения, включително правата и свободите на човека, призивите за добросъседство, любов и уважение, за равенство и зачитане на другия и т.н. – всички тези в основата си християнски принципи са залегнали във взаимоотношенията между отделните страни в света, независимо от тяхната вековна културна или религиозна традиция.

    3. Слабите страни на християнството.

    Наред с тези изключително положителни страни на християнството трябва да признаем и редица негови недъзи, които произтичат преди всичко от човешкия елемент в това богочовешко единство, което наричаме църква и християнство:

а) християнството е множеството на общини от вярващи в Христа, които понякога поставят човешките си стремежи и желания преди тези за Бога и за ближния според както евангелието учи; тези човешки желания са довели до разделения между общините и дори до отпадане на някои общини от Тялото на Църквата;

б) от общини на вярващи в Христа християнството понякога се превръща в религия на малцинството, на йерархията, която провежда „църковна” политика по начина, по който светските князе и управници налагат политиката си на другите, което отново води до вражди вътре в общността и до отделяне на едни групи от вярващи от други;

в) християнството страда както от прекаления устрем за свят живот на отделни вярващи (водещ до т.нар. „християнски фундаментализъм”), така и от прекаления „либерализъм” на учение и практика, които довеждат до противопоставяния, разделения и дори отстъпление от вярата;

г) след признаването му за позволена религия, християнството не винаги е намирало най-правилния баланс в отношенията си с държавната власт и този факт е бил причината вярващите да се противопоставят на тази власт или пък да й се подчиняват и да изпълняват нейните желания; както прекалената близост с държавната власт, така и противоборството с нея винаги са се отразявали дълбоко негативно върху живота на вярващите и в днешно време християнството отново е изправено пред съблазънта да работи в най-тясно сътрудничество с държавата или пък църквите да поемат своя кръст и да възпитават вярващите в евангелските истини, независимо колко трудно е това за тях и какви жертви това изисква.

    4. „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог”.

    Вярващите не се съмняват, че Бог няма да остави своите чеда и Църквата си дори и в най-трудни времена и ситуации, но това не трябва да ни затваря очите за собствените ни грешки и недъзи, които често внасяме и в църковния си живот, с което се отдалечаваме от Бога и не Му позволяваме да ни помогне, защото и ние сами понякога не желаем да си помогнем по пътя към единение с Него.

 

г) Държавнически, общинни и личностни прояви на християнството

    1. Християнството и общите му черти с държавното устройство.

    Християнството като общество (макар и общество от вярващи) има своята организационна структура. В него се наблюдават всички елементи на едно организирано общество, особено що се отнася до въпросите на ръководството, институциите, „обикновените” вярващи, правилата и предписанията на вярата. В тази връзка християнството като организационна структура има близки черти с държавното устройство: както в държавата имаме ръководители (царе, императори, премиер-министри, президенти и т.н.), институции, съвети (парламенти), териториални разпределения (области, окръзи и т.н.), икономически и имуществени отношения, правораздаване и т.н., по подобен начин и в Църквата имаме йерархия (епископи, свещенослужители, църковнослужители, миряни, монашество и т.н.), институции (различните църковни формирования), съвети (светите Синоди, епархийските съвети и т.н.), териториални разпределения (поместни църкви, епархии, енории, духовни околии и т.н.), икономически и имуществени църковни средства, църковен съд и т.н. В това отношение Църквата като че ли изпълнява подобни функции, каквито са и държавническите, преди всичко поради факта, че всяко едно общество (в този случай – обществото от вярващи) се нуждае от ръководство, съвети, средства и справедливост. Църковната организация в много държави наподобява държавната, макар целите и задачите на първата да са твърде различни от втората.

    2. Общинен характер на християнството.

    Християнството е преди всичко религия на общината от вярващи, то е общинна религия: то се е зародило като такава и ще продължава да бъде религия на „събранието от вярващи”, на еклесията, на църквата. Първичната християнска община – енорията – е основата на християнството (в някои християнски общности „събранието от вярващи” не се разглежда като енория, а просто като събрание на единоверци, без да имаме налице строга църковна йерархия и институционализация). Енорийската община е тази, която „изгражда Тялото Христово”, която изгражда епархиите и общините на поместните църкви. Общинният характер на християнството се корени в паралела между християнството и семейството: както последното е първичната клетка на обществото, така и християнската община е основата на християнството. Отношенията в една енория до голяма степен приличат на отношенията в семейството.

    3. Християнството като индивидуална вяра, проявявана в личния живот и в общността.

    Християнство същевременно има дълбоко личности прояви: една община от вярващи се състои от отделни човешки души, търсещи Бога заедно с другите в енорийското семейство. Някои вярващи се отличават със силна вяра и дълбоко религиозно чувство, други вярващи все още се утвърждават като християни и се учат от по-напредналите в духовно отношение, трети пък тепърва се запознават с основите на вярата и се пригаждат към изискванията на църковния живот. Т.е. всеки индивидуално усвоява вярата и според своите дарби и усърдие в подвизаването във вярата той се вписва в енорията по един или друг начин. От тази гледна точка християнството е вярата на отделния вярващ: когато отделните вярващи имат правилна вяра и заедно с другите свои събратя се стремят към духовно и телесно „здраве” в Христа, тогава вярата на отделния човек става частица от вярата на цялата енория и на цялото християнство. Тук е важно да се отбележи смисъла на „правилна” вяра и „правилни” дела на вярата, тъй като една истинска енория се изгражда от вярата на истински християни, т.е. на такива, които както във вярата, така и в делата си, не се отклоняват от евангелските заповеди и учението на Църквата. Ако даден човек се отклони някъде по пътя си към Христос, то енорията, а също църковната йерархия, трябва да го върне обратно по пътя, който следва да се върви. По този начин индивидуалната вяра се вписва в живота на общината, а оттам и в живота на християнството като цяло.

 

д) Християнството като човешка и духовна същност

    1. Вярата на християните и на християнството като цяло.

    Християнството е дадена ни от Бога вяра и дела на вярата, т.е. то е вярата в Иисус Христос като Богочовек, Изкупител и Спасител на човешкия род и същевременно ни призовава на практика да потвърждаваме тази истина, като живеем живот според Христовите заповеди и учението на Църквата. Както Бог е Дух, Творец на всичко видимо и невидимо, така и вярата в Него е духовна, и самото християнство, като общност на вярващи в Христа, има духовна същност.

    2. Християнството като духовна същност.

    От тази гледна точка християнството, в лицето на Църквата, има духовни основания – това е Сам Бог, Който още от сътворението на света и човека е „начертал” и Своя план за Църквата и за човека. Сам Бог изпраща Своя Единороден Син да възстанови загубената връзка на човека с Бога и основаната от Него община от вярващи в историята на човечеството се превръща в най-голямата световна религия. Такова нещо може да се осъществи само ако християнството има духовни основи, които не могат да бъдат разклатени от никакви исторически, материални и дори човешки (обществени) сътресения и катаклизми.

    3. Християнството и човешкият елемент в него.

    Същевременно вярващите в „обикновения” си живот възприемат християнството като човешка същност, виждат в него преди всичко човека, макар и да вярват, че Бог е Глава на Църквата. Вярващите в енорията съвместно се укрепват и се учат, те участват във всички важни събития за Църквата (особено що се отнася до нейното устройство и управление, напр. изборите за патриарх, за митрополити, за енорийските настоятелства и т.н.) и в тази своя дейност те съзнават преди всичко човешката същност на Църквата и на своето християнство като цяло. Тази черта на християнството – осъзнаването му преди всичко като общество от вярващи, макар и да се разбира, че то е и Божествено устроение – се проявява в отделните християнски общини с различна сила и има различен характер. В някои общини човешкият елемент понякога преобладава и вярващите в тях не винаги успяват да поддържат молитвения си живот според изискванията на евангелието, в други общини пък ролята на човешкия елемент може да бъде сведена до минимум, което от своя страна довежда до неблагополучия по отношение на църковното ръководство или управлението на църковното имущество и на отношенията на църквата с държавата.

    4. Богочовешки характер на Църквата и на християнството.

    Единствено ясното и постоянно осъзнаване на богочовешкия характер на Църквата може да даде и правилна насока на живота на вярващите в енориите. В християнството трябва правилно да се вижда неговата Божествена същност и неговата човешка същност, като в живота си вярващите трябва да се стремят да държат двете в равновесие и баланс, без да се дава приоритет или превес на едното или другото. Трябва винаги да се помни, че Бог е милостив и дори над най-големия грешник Той може да излее Своята милост, стига грешникът да осъзнае прегрешенията и отстъпленията си, покае се и с нови сили продължи да търси Бога и общението с Него. Същевременно трябва да се помни, че и във време на най-големи трудности и препятствия, Бог няма да остави Църквата Си и винаги ще я предпазва от падане или отклонение, когато вярващите с чисто и искрено сърце вървят по пътя на духовното съвършенство и във вярата и практиката си не се отклоняват от Неговите разпоредби и учението на Църквата.

      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London