Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



Няколко думи за Православието

Няколко думи за Православието: съвсем кратък очерк

 

а) Възникване на Православието.

б) Утвърждаване на Православието (Тържество на Православието)

в) Силни и слаби страни на Православието.

г) Държавнически, общинни и личности прояви на Православието.

д) Православието като истинска проява на християнството.

 

а) Възникване на Православието.

    1. Терминът „православие”.

    Православието е вярата на християните и тяхната практика в църковния живот според учението и вярата на православната църква, основаващи се на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Терминът „православие” (означаващ „правилно славене, правилно учение”) се появява като антоним на думата „хетеродоксия”, с която се обозначавали „другите” или нецърковните възгледи на различни еретици и техните учители. За пръв път терминът „православие” се среща у Евсевий Кесарийски (ІІІ в.), но официално се утвърждава в актовете на ІV (Халкидонски) вселенски събор, 451 г. От времето на Юстиниян (VІ в.) терминът се употребява за обозначаване на богословските възгледи, които точно съответстват на евангелието и на учението на Църквата. В църковните документи, имащи доктринален характер, думата „православие” се употребява и като синоним на „католически”, т.е. съборен, вселенски. В същия смисъл той се употребява и от римокатолическата църква днес.

    Думите „православие”, „православен” се употребяват в българския език едва от ново време, след 18 век, преди всичко под влияние на руската християнска литература (в Русия термините се употребяват от 16 век насам). Дотогава са се използвали различни термини, такива като „непорочна вяра”, „права вяра”, „правоверен”, „Божия вяра”, „Богопредадена вяра”, а също християнство и християни.

    2. Четири мнения за възникването на Православието.

    Развитието на значението на термина „православие” донякъде е свързан с въпроса за възникването на православното християнство (на православието) като учение и църковна практика. Възникването на православието се разглежда по различен начин от различните автори и богослови и от различните църкви (или деноминации). В това отношение мненията за възникването му се разделят на четири.

    Православната църква настоява, че то е възникнало още по времето на апостолите, тъй като е наследило от тях чистото и истинско учение на Иисус Христос. По този начин се отхвърля мнението, че православието възниква едва след отделянето на римската църква от едната, свята, съборна и апостолска църква, което се случва през 1054 г. Отхвърля се и мнението, че другите църковни общини могат да се наричат „църкви”, тъй като са се отделили от едната и в същността си неразделима Църква.

    Според други то възниква в хода на работата и решенията на вселенските събори, които се провеждат на Изток и в които вземат участие преди всичко епископи и представители на източните църковни общини; представители на римската църква присъстват на съборите или само като наблюдатели, или по решение на събора изказват едни или други мнения по разглежданите въпроси, като ги правят известни и на римския папа, който от своя страна реагира или пък остава мълчалив по тези въпроси; трябва да се отбележи обаче че на първите четири вселенски събора римските представители били немалко на брой, но самите събори се свиквали от византийските императори и работата им преминавала под техен надзор и контрол.

    Според трети православието се нарича така едва след провеждането на четвъртия вселенски събор, когато някои източни църкви не признават неговите решения и се отделят от единното тяло на православието, като по-късно приемат названието „ориентални православни църкви” (или „православни църкви на Ориента”).

    Според четвърти православието възниква едва след събитията около т.нар. Велик разкол от 1054 г., когато в истинския смисъл на думата православните (право-славещите) и римокатолиците обосновават своето учение и църковна практика, които в редица свои положения се различават помежду си.

 

б) Утвърждаване на Православието (Тържество на Православието)

    1. Няколко мнения по въпроса за утвърждаването на Православието.

    Съществуват няколко мнения по въпроса за това, кога православието се утвърждава като истинската Христова вяра, за разлика от вярата и практиката на неправославните общини от вярващи, за които православните считат, че са се отклонили от чистотата и истинността на учението.

    Според едни то се утвърждава на първия и втория вселенски събор, когато се изработва най-главният догмат и учението на църквата – Никео-Цариградския символ на вярата. Още от времето на тези два събора православната църква приема и прилага в практиката си истините, изказани в 12-те члена на Веруюто. По този начин то утвърждава истинското разбиране за Бога, за Божия Син, за Светия Дух, за Църквата, за възкресението и за Съдния ден, докато римокатолическата църква по-късно променя учението си в един от членовете на Символа.

    Според други утвърждаването на православието трябва да се търси след приключването на последния вселенски събор (VІІ вселенски събор от 787 г.), на който е утвърдена една от главните църковни практики на Изтока – иконопочитането.

    Според трети тържеството на православието следва да се види в решенията на поместния събор (Константинополски) от 843 г., на който окончателно е утвърдено иконопочитането и след който с големи тържества, получили названието „тържество на православието”, то било официално провъзгласено, а иконоборците били анатемосани. Празникът се отбелязва всяка година в първата неделя на Великия пост. Понякога той е наричан и празник на „възстановяването на иконопочитането”.

    Според четвърти утвърждаването на православието трябва да се търси едва след 1054 г., когато православната църква отстоява древния символ на вярата, като не приема нововъведенията на римската църква, която добавила определението, че Светият Дух изхожда и от Сина, а не само от Бога-Отца.

    Съществува и пето мнение по въпроса за утвърждаването на православието, според което то има да покаже своята сила и непреходност и окончателно да се утвърди в целия свят в идващите години, когато на нов всеправославен събор неговите истини ще бъдат отново огласени и възвестени на всички народи, които ще получат възможност да ги приемат и да ги следват, ако искат да се спасят.

    2. Утвърждаването на Православието като учение и църковна практика.

    Християнската вяра се утвърждава преди всичко чрез вярата и живота на вярващите. Така и православната църква се утвърждава чрез вярата и живота на православните християни в техните енории и епархии. Но тъй като въпросът за историческата хронология на утвърждаване на православието е спорен, то и въпросът за това, кога и как православието се е утвърдило в живота на отделните църковни общини и в обществата като цяло също си остава дискусионен.

    Известно е, християнството се утвърждава като вяра и практика още по времето на апостолите и на техните ученици, но като масово движение на вярващи в Христа то се утвърждава едва след официалното му признаване за позволена религия. И въпреки това историята ни показва, че дори и след този велик акт на император Константин християнството не си остава единно във вярата и църковната си практика и това налага споровете и мненията за вярата да се разрешават на свиканите вселенски събори. Но въпреки тези решения историята също ни показва, че немалко патриарси и епископи на християнския Изток в своята църковна практика и във вероизповедните си формули са се придържали към учението на Арий, а също и към други „неправославни” (от днешна гледна точка) учения и практики. Тези факти налагат въпросът за утвърждаването на православието да се отнесе към времето, когато неправилните от гледна точка на православието вероопределения и практики били отстранени от църковния живот и поместните православни църкви основават своето учение и правила за църковен живот на фундамента на чистото християнско учение, което както във вярата, така и в практиката следва евангелските истини и традицията на Свещеното предание (включително вселенските събори и решенията на други поместни православни събори).

    От тази гледна точка редица църковни йерарси и богослови продължават да дискутират въпроса за утвърждаването на православието и в съвременността, особено когато се наблюдават редица нездрави практики в православните църкви. Убеждението е, че православието може да се утвърди само там, където вярата и църковната му практика е в съгласие с евангелието и църковното учение, както то е наследено от времето на вселенските събори и другите канонични и съборни решения на Църквата. Ако в една православна енория църковният живот на вярващите отстъпва от тези повели, това поставя въпроса доколко то се е утвърдило в тази енория, а чрез нея – и в епархията и в цялата църква, в чисто човешки план. От гледна точка на Църквата като богочовешки организъм, утвърждаването на православието във вярата и живота на християните си остава онтологичен въпрос, който намира отговор само в Божията премъдрост.

 

в) Силни и слаби страни на Православието.

    1. Православието като една, свята, съборна и апостолска Църква.

    Православната църква вижда себе си като едната, свята, съборна и апостолска Църква, която още от основаването на Църквата пази и продължава евангелското и църковното учение. Евангелското учение включва истините на Свещеното Писание (Стар и Нов завет), а не само евангелските истини; църковното учение включва също така Свещеното Предание. Разколът от 1054 г. показва, че Църквата не приема нововъведения (каквото е „филиокве” на Римската църква), нито приема основаването на нови християнски общини, изповядващи вяра и църковна практика, които не са имали място в древната Църква (т.е. възникналите след 16 век протестантски общини). От тази гледна точка православната църква счита себе си за най-древната и най-последователно спазваща Христовото учение църква, докато неправославните християнски общини са се отделили от едната съборна църква и са отпаднали от евхаристичното общение с Тялото Христово.

    2. Пет силни страни на Православието.

    а) Това е и най-силната страна на православието – запазване непокътнато евангелското учение и учението на древната Църква без да промени нещо или да го изопачи и осъвремени според днешните желания и страсти на християните; древността на православието е неговата сила. Често православието е наричано „вяра в музея” или „музейна вяра”, като онези, които използват тези изрази искат да го представят като нещо отживяло и следователно ненужно. В желанието си да представят православието по такъв начин те в действителност не съзнават, каква истина изразяват с това си твърдение, защото както в музеите човечеството съхранява най-ценните образци на човешката култура и достижения, така и православието вече две хиляди години запазва християнската вяра цяла и непокътната, но тази вяра не си остава затворена (като в музей), а е жива и заразяваща, и доказателство за това са хилядите обърнали се в православието хора по света – както невярващи, така и други неправославни християни. Недоброжелателите на православието тъкмо днес осъзнават, какво означава да се променят основите на вярата, когато в съвремието можем да видим християнски общини, чиито членове наричат себе си вярващи в Христос, но които далеч са отстъпили от Неговите заповеди и от чистотата на евангелското учение, чак до такава степен, че онова, което е греховно и неморално те го представят за ценностно и високо нравствено.

    б) Друга силна черта на православието е неговата духовност: рядко в другите християнски общности може да се наблюдават такива духовни подвизи, които са характерни за православната църква, достатъчно е само да се направи кратък преглед на историята на Църквата, за да се убедим в този факт. Светите подвижници, монаси, пустинници, светите отци и учителите на църквата, мъчениците за вярата, старчеството (духовните старци) на православието, и т.н. – всичко това по най-убедителен начин може да покаже на неправославните къде са изворите на духовността и на действената вяра в Христос. И в днешно време мнозина православни вярващи се утвърждават в своята вяра и в църковния си живот под ръководството и съветите на своите духовни старци, мнозина са и онези, които при възможност посещават големите духовни центрове на православието, откъдето черпят с пълни шепи древната духовност на Църквата според както тя е запазена и се продължава от православието.

    в) Православието продължава да запазва т.нар. семеен характер на вярата и на живота в Църквата: както в семейството съществува порядък и взаимна любов между отделните му членове, така и в православната църква наблюдаваме същите отношения между вярващите: Църквата се ръководи от „главата” на „семейството”, от църковната йерархия (събора на епископите, или Светия синод, митрополита, предстоятеля на храма и т.н.), тя получава подкрепата на другите членове на църковното „семейство” (различните църковни организации, сдружения, движения и т.н.), тя е в непрекъснато общение с другите православни семейства и заедно с тях гради Тялото Христово. Както бащата е главата на семейството, така църковната йерархия е призвана да се грижи за цялото църковно семейство; в същото време йерархията служи на другите, като бива подпомагана от всички църковни членове и така в съгласие и сътрудничество укрепва църквата като цяло и всеки отделен вярващ в частност.

    г) Православната църква е силна със своята жива вяра, която е подкрепена както от нейното учение (Свещено Писание, Свещено Предание и църковната традиция), така и от огромния набор помощни средства за възрастване във вярата. Това са цялостното устройство и подредбата на православния храм, православният кът в дома на всеки вярващ и изобилието от православни обреди и обичаи, които непрекъснато връщат съзнанието на вярващия към истините на вярата и към целта на живота им. Не само иконите, свещите, кръстът, храмът, свещените съдове в олтара и в храма, но и много други неща в православната църква са живи образи, които насочва ума и сърцето на вярващия към Първообраза. Учудващо е за един православен да си представи как вярата се поддържа в другите неправославни християнски общини, където цялата „нагледност” на вярата е съсредоточена единствено върху библията и където цари убеждението, че всеки вярващ в тяхното събрание вече е спасен.

    д) Православието е християнската община, която най-пълно е запазила догматическото учение на Църквата и нейните канонични постановления. Римокатолическата църква е променила немалко догматични определения и същевременно е въвела в учението си такива, които светите вселенски събори не са приемали. Други неправославни християнски общности отиват още по-далеч, като приемат за догматични истини положения, които не почиват на църковната традиция (на решенията на вселенските събори), нито пък намират достатъчно основание в Свещеното Писание. А православната църква запазва непокътнати истините, утвърдени на съборите и на последващите поместни православни събори. Изключително дълбокият характер на православното учение в догматически, канонически, църковно-устройствен и патристичен аспект е причината неправославните християни да не могат докрай да разберат тайните на Христовото учение. Твърде трудно е за неправославните богослови да анализират богословското наследство на православието, защото то съдържа тайните на християнството, които се откриват на онези, които не само живеят висок духовен живот, но и които добре познават догматическото учение на Църквата.

    3. Пет слаби страни на Православието.

    Няма такова общество от съвместно живеещи хора, в което да няма проблеми и в което да няма какво още да се желае. Така и в Църквата, като богочовешки организъм, според човешките слабости съществуват слабости и недъзи и на нейните отделни членове. Не трябва да се забравя истината, че Църквата не е събрание на светци или на безгрешни хора – тя е събрание на вярващи в Христа, които като човеци имат своите слабости и недъзи, проявяващи се и в техния църковен живот.

    а) Православната църква до голяма степен е затворена вътре в себе си, поради нейната вяра и разбирането за света тя като че ли не се решава да се „хвърли” в общественото море и да привлича другите към православната вяра, да им помага с каквото може, да ги лекува и утешава и т.н. С една дума, православната църква не е мисионерска църква, според както сам Спасителят ни заповядва. Тази затвореност на православието се отбелязва не само от другите неправославни общини (от римокатолиците, протестантите и т.н.), но тя е видима и за обществото, в което православната църква живее и на което тя е призвана да служи. Едва през последните няколко години социалното служение на църквата като че ли започва да приема по-конкретни очертания, но все още твърде много има да се стори в това отношение.

    б) Често отношението към отделни членове на православната църква се пренася към цялата Църква, особено когато става въпрос за църковната йерархия. Практиката показва, че в отделни православни общини (епархии, енории) служат свещеници и епископи, чието поведение и качества стоят далеч от изискванията на евангелието и на Църквата. Наблюдавайки техните недъзи, някои вярващи са склонни да мислят, че Църквата също е организация от грешни хора и от хора с всякакви пороци и че те нямат място в подобна организация на хора. Няма съмнение, че църковната йерархия трябва да отговаря на висотата на своето служение, но трябва също така да се признае, че често самите вярващи могат да бъдат повод в техните епархии и енории да служат недостойни свещенослужители или да живеят недостойни монаси в манастирите и скитовете. Ако вярващите от дадена община не са взискателни към църковната йерархия, то кой друг ще им припомня техните задължения и отговорности като Христови служители? едва ли някой отвън, който не е заинтересован от живота на дадената енория или епархия, би могъл да им окаже някакво влияние, дори и да ги критикува или да излага на показ техните недъзи. От друга страна вярващите не трябва да се страхуват да назовават недъзите с истинските им имена: само с истинското си име един грях или недъг ще стане най-очевиден за другите и ще се търси начин за изкореняването му. Ако един епископ или свещеник е хомосексуален, това трябва открито да се каже, ако друг такъв е крадец или лицемер или насилник – това също трябва се оповести. Недъзите и пороците и на всеки друг вярващ трябва да се знаят, за да се лекуват. Нека си спомним, как светите отци, особено тримата светители, св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и св. Григорий Богослов, са изобличавали греховете и недъзите, та и ние също да им подражаваме.

    в) Слабост на православието е неговото разединение: днес няма православна църква, в която да не съществуват поне няколко отделни православни общини, които са разединени и обикновено противоборстват помежду си. Тук не става въпрос само за старокалендарци или новокалендарци (макар разделението според календара да е едно от най-големите и трудните за преодоляване), но и за редица православни сдружения, наричащи себе си църкви, които по една или друга причина са се отделили от църквата-майка и живеят собствен църковен живот. Порокът на разделението е характерен за всички други християнски общности в света, но това явление е твърде нехарактерно за православната църква, която е носителка и стожер на единството, мира и съгласието в Църквата от най-древни църковни времена и до днес. Макар някои православни йерарси и богослови и да изразяват надеждата, че един нов всеправославен събор може да разреши немалко проблеми, които днес съществуват в православието, недъзите в нашите епархии и енории трябва да се лекуват всекидневно и тяхното лечение да не се отлага.

    г) Православните християни невинаги са достатъчно катехизирани и често те не познават вярата си, според както би трябвало да я познават, изхождайки от евангелските заповеди. Мнозина не само не четат редовно Свещеното Писание, но често са и напълно несведущи в неговото съдържание. Мнозина са и онези, които малко знаят за Свещеното Предание и неговите определения и предписания. Невежеството в областта на вярата, с което често се характеризират някои православни общини, се превръща в още по-голям проблем, когато масово се кръщават младенци, които с времето остават също ненаучени, тъй като и техните кръстници не са научени на вярата. По този начин невежеството се предава от поколение на поколение. Не е необходимо православният да знае наизуст цели глави и книги от Свещеното Писание (с което други неправославни се гордеят), но е нужно основите на вярата и на правилния църковен живот да се познават поне до такава степен, че когато бъде запитан, православният да може да даде отговор на питащия и да защити вярата си. Ако не можем да обясним вярата си на другите, които още не са повярвали в Христа, то как ще я защитим, ако се наложи да дискутираме с неправославни?

    д) Във връзка с предходната „слабост” на православието следва да се отбележи още една такава – липсата на добре обосновано и научно изложено богословие на християнската вяра. За разлика от другите две големи християнски общности, римокатолици и протестанти, които през своята история са оставили значителен брой богословски изследвания и трудове, православната църква не е обръщала достатъчно внимание върху теоретическото осветляване на вярата си и освен съчиненията на светите отци от Средновековието, в днешно време православната църква разполага само с отделни богословски съчинения, съставляващи една твърде незначителна част от цялото богословско наследство на християнството. Ако не са били съчиненията на руските богослови от края на 19-ти и началото на 20-ти век, и ако не са богословските съчинения на православието в емиграция – от времето на октомврийската революция от 1917 г. и през последващите десетилетия – то православието днес не би разполагало с някакви сериозни богословски съчинения. Известно е, че немалка част от православните богословски съчинения от 17 век насам са силно повлияни от западното християнско богословие, защото и по онова време православната мисъл все още не е била достатъчно укрепнала, за да може сама да анализира и да изложи отделните аспекти на вярата. Трябва да се признае, че в днешно време този пропуск се наваксва и в много православни църкви именити богослови и църковни йерарси се стараят да осветлят един или друг богословски въпрос на православната вяра, но има още много да се желае в това отношение.

 

г) Държавнически, общинни и личности прояви на Православието.

    1. Държавнически прояви на Православието.

    Още от възникването си християнството се проявява като събрание на вярващи в Иисус Христос, което няма (или се старае да няма) нищо общо с държавата или държавната власт. Връзката на християнството с държавата се усилва едва след признаването му за позволена религия и особено след признаването му за официална религия на Източната римска империя. Държавното устройство по един или друг начин е наложило своя отпечатък и върху устройството на православната църква: император/цар – патриарх, царедворци – епископи, държавни служители – свещенослужители, царският дворец – митрополитската катедра и катедралният храм, отделните учреждения – отделните църкви и манастири, икономически структури – владенията на църквата, социална политика – благотворителност на църквата, и т.н. – още много подобни паралели могат да бъдат направени между държавното и църковното устройство и техните структури.

    Държавническите прояви на православието особено се засилват по времето на император Юстиниян, който се опитва да установи „симфония” между църква и държава. От това време насам смесването на държавните и църковните приоритети и отговорности си остават характерна черта на православието. В някои православни църкви дори самото съществуване на църквата, да не говорим за нейното управление, зависело от държавата. В други държавата упражнявала тотален надзор върху дейността на църквата (например в руската православна църква по време на т.нар. Синодален период, когато църквата, и по-точно Светият Синод, се превръща в един от държавните отдели на Петровска Русия в продължение на повече от два века).

    Не трябва да мислим, че тази характерна черта на православието – смесване или дори сливане на нейните функции с тези на държавата – няма място и в днешно време. И днес може да се наблюдават православни общини (и цели православни църкви, например РПЦ), които се стремят по всякакъв начин да получат държавна подкрепа за дейностите си, включително средства, земи, икономически привилегии, социални облекчения и т.н. Немалко дейности на тези общини и църкви се осъществяват с пряката помощ на държавата. Не са малко православните, които осъзнават, че подобни взаимоотношения с държавата често правят църквата или дадената църковна община служител на държавата, а понякога и роб на държавните интереси. Трябва да се отбележи, че стремежи за „използването” на държавата за църковни цели не са чужди и за Българската православна църква, където с времето винаги става ясно, че „използвана” в крайна сметка е църквата, а не държавата.

    2. Общинни прояви на Православието.

    Едва ли има друга християнска църква или голяма християнска община, която да се отличава с изключително общинния характер на своето устройство и дейност, с каквито се отличава православната църква. Тази църква, както бе споменато, е „семейна” църква, тя е църква на малката община, където съвкупността от православни общини съставлява голямото семейство на православието. Нито в римокатолицизма, нито в протестантизма, нито в англиканизма може да се види подобен уникален общинен характер на църквата, какъвто може да се види в православието. Някои са на мнение, че това е една от причините православието дълго време да е оставало затворено в себе си, както семейството съхранява своите семейни ценности с поколения наред и ги пази и ги предава по-нататък.

    Общинният характер на православието се проявява преди всичко в православната енория, която действително е църковното семейство. Нейни членове са хора с различни интереси, образование, църковна подготовка, духовно ниво на израстване, различна възраст и житейски опит, и въпреки това в богослужебното събрание на енорията ние виждаме всички да вземат участие в него „с един ум и едно сърце”. Христовите Тайни се предлагат на всички верни чеда на Църквата, където няма разлика между пол, възраст, опит, знание и т.н. Всичко в енорията се прави от вярващите и за благото на вярващите. Всички дейности се осъществяват от тях самите и поради това техният успех или неуспех е също така успех или неуспех на енорийското семейство. Мнозина са западните християни, които се удивяват на общинния живот на православната енория – нещо, което те отдавна са загубили, било поради характера на обществото, в което живеят, било поради характера на тяхната вяра и църковния живот, произтичащ от тази вяра.

    Редица западни християни и богослови свързват общинния характер на православието с бита и обичаите на източните народи, както например днес можем да наблюдаваме запазването на семейното и патриархалното начало на обществата в страните от близкия и далечния Изток и в много азиатски страни. Дори и да има нещо вярно в тази констатация, западният християнин трябва да разбере, че общинната основа на православието трябва да се търси преди всичко в православната вяра, която продължава да съхранява белезите на първите християнски общини още от времето на апостолите и на учредяването на свещеническото, дяконското и мирянското служение на ближния. Ако една християнска община не познава тайнството изповед (наред с другите тайнства на православието), тя едва ли ще може да разбере какъв е фундамента на общинното съжителство на православните вярващи. Ако друга християнска община не познава монашеството, тя също така трудно ще разбере какво означава да живееш с другия като брат с брата и сестра със сестрата. Вярата в Христа, изпълнението на евангелските заповеди, служението на ближния като на себе си, любовта към Бога и към хората, състраданието, загрижеността, закрилата и др. подобни – ето това е фундаментът на общинния характер на православието. Върху него се градят и другите главни белези на православното съвместно жителство: братството между отделните енории, между епархиите и между поместните православни църкви, които съставляват семейството на православието.

    3. Личностни прояви на Православието.

    Православието е вярата на общината, състояща се от отделни вярващи. Макар индивидуалното в православието да се измества на втори план, в сравнение със семейното и общинното, не трябва да се забравя, че примерът на отделните вярващи често е бил причината за възрастването и укрепването и на цялата енория, на цялата епархия или на цялата църква.

    Православието изобилства от факти за подвижници и мъченици на вярата, които не само са пример за всеки вярващ, но са и образец за християнството като цяло. Примерите на светите отци от векове вдъхновяват православните в техния стремеж към духовно съвършенство и най-близко общение с Бога. И днес могат да се срещнат духовни старци и прочути духовници, подвизаващи се в манастири, планини, а също в самите градове и села, от които православният вярващ черпи духовни наставления и мъдри съвети за своя вървеж по пътя към Бога. Едва ли има друга християнска църква, която да притежава такъв неизчерпаем сонм от Христови подвижници, какъвто притежава православната църква.

    И в съвременния църковен живот примерът на отделния вярващ може да има огромно значение за вярата и църковния живот и на другите в енорията, епархията или цялата църква. Могат да се посочат многобройни примери, в които се вижда как по примера и образеца на отделни православни вярващи цели енории са обновявали църковния си живот и вярващите в тях още по-осезаемо са разбирали какво означава личният пример във вярата. Щастие е за всяка енория и епархия да имат при себе си духовник, свещенослужител или мирянин, който да „заразява” останалите с ревността си по Бога и с подвизите на вярата си.

    Не трябва да се забравя и ролята на православното богословие като проява на личностния аспект на православието. След промените в Източна Европа от края на 80-те години на 20 век по личната инициатива на редица православни богослови бяха разкрити православни богословски академии и факултети към университетите, в които преподават и правят богословски изследвания именити православни богослови и църковни йерарси. Тези православни школи служат като пример за подражание не само в областта на богословието, но и на вярата, защото редица съчинения на православните преподаватели в действителност са действени ръководства за духовен живот, от които се поучават хиляди православни вярващи.

 

д) Православието като истинска проява на християнството.

    1. Кое християнство е истинско?

    Въпросът за това, кое християнство е истинско и кое се е отклонило от истината, е спорен и може да има различни аспекти на разглеждане. Тази трудност произтича от различното разглеждане на въпроса за това кое е истината и как тя се проявява в християнството като цяло и във вярата на християните в частност.

    За едни истинското християнство е онова, което неотклонно следва повелите на евангелието, а чрез него – на Свещеното Писание. Предпоставката е, че Свещеното Писание, включително евангелието, е боговдъхновено и всичко в него е истина, която се дава на хората, за да я разберат и да я усвояват в живота си (в църковния си живот като вярващи християни). За други истинското християнство е онова, което през вековете е запазило неизменно определенията на Църквата, а това ще рече – и определенията на Свещеното Писание, тъй като Църквата е разсъждавала за истините на вярата тъкмо на основата на библията като боговдъхновено Писание. Трети съзират истинността на християнството в неотклонното спазване на догматите, каноните, правилата и предписанията на вярата, независимо дали ги разбираме или не и независимо дали отделни аспекти на тези догмати, канони и т.н. могат да б


      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London