Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



Няколко думи за отношенията между Църква и държава

Отношенията между църква и държава в християнството и православието

 

а) Църквата и римската империя.

б) Църквата и византийските императори.

в) Църквата и римските папи.

г) Отношенията между църква и държава в западнохристиянските общини.

д) Отношенията между църква и държава в православните църкви.

 

а) Църквата и римската империя.

    1. Римската държава и християните през първите десетилетия на новата ера.

    Църквата като общество от вярващи възниква в пределите на Римската империя и нейната първоначална дейност (дейността на Иисус Христос и на Неговите апостоли) също се осъществява в империята. В първите десетилетия от съществуването на Църквата римската императорска власт не е могла да отличи християнството като религия от обичаите на юдеите, тъй като първите християни били юдеи и те всички еднакво плащали данък в императорската хазна. Към времето на Нерон и пожара в Рим от 64 година християните вече били забелязани като група от вярващи, които изповядват религия, отличаваща се от юдейската. Но и този факт все още не давал основание на империята да счита християните за нещо отделно от общата маса езичници, юдеи и вярващи в различни богове, тъй като те всички били длъжни да плащат данък, да почитат императора и боговете на империята, а също да се покланят и да отдават чест на римския император. Християните почитали императора, но отказали да му се покланят и да го боготворят, поради което били ненавиждани и понякога преследвани.

    2. Възприемане на християнството от римските императори като отделна от юдаизма религия.

    Едва около 98 година, към края на управлението на император Нерва (и малко преди идването на императорския трон на Траян), християните били освободени от данъка, наречен „fiscus judaicus” (юдейски данък), който бил установен за юдеите след разрушаването на Йерусалим и храма през 70 г. (парите от този данък отивали за поддръжка на храма на Юпитер Оптимус Максимус в Рим). През 103 година Плиний Младши, когато той служел като помощник-претор, в писмата си до император Траян пишел, че християните не плащат юдейския данък и че те не са евреи.

    Отличаването на християните от юдеите налагало да се установи какъв данък те трябвало да плащат на императора и това бил доста спорен момент, но в хода на преговорите все пак било установено как те да плащат някакъв данък на империята. Онова, което най-много искал от тях императорът, е да му се покланят и до боготворят – нещо, което християните отказали да сторят. Поради това те си навлекли гнева на императорската власт, но въпреки това не били масово преследвани. Тертулиан се опитвал да покаже, че християните имали своя особена форма на молитва за благополучието на императора и може би това им спестило по-нататъшни неприятности.

    3. Социалното значение на християнството в сравнение с другите религии

    В западните и южните предели на Римската империя християните били малобройни и общините им се намирали почти изключително само в големите градски центрове, такива като Рим, Картаген и др.; към края на 3 век християните дори преобладавали в тези градове. Докъм края на този век християните вече съставлявали около 10 процента от населението на Римската империя, преди всичко поради много по-големия брой християнски общини на Изток. Бързото разпространение на новата вяра, в сравнение с езичеството, се дължи и на факта, че учението й било по-привлекателно за обикновените хора и че църквите осъществявали немалка социална дейност (помощ за бедните, болните, изоставените, вдовиците и т.н.), докато другите религии малко обръщали внимание на всекидневните нужди на хората.

    4. Първи стъпки към определянето на християнството като държавна религия.

    До времето на Константин не можело да се говори за някакви по-определени отношения между държавата и Църквата (държавната власт и църковната власт), едва след Миланския едикт на Константин от 313 г., който дава право на християните и на вярващите на другите религии свободно да изповядват вярата си, християнството вече получило възможността да влиза в различни отношения с държавата. С идването на власт на император Юлиян (неречен „Отстъпник” заради това, че отстъпил от дадените на християните права и свободи) отношенията между императорската власт и християните отново се влошили, още повече, че императорът особено поддържал донатистите в римската провинция на Северна Африка, които считали себе си за истинската Църква, докато всички останали църкви изпаднали в грях, защото позволили по време на гоненията на някои, които се отрекли от християнската си вяра, отново да се върнат към християнството си и дори да заемат предишните си църковни постове.

    5. Църквата като държавна църква.

    Едва с издаването от император Теодосии І на Солунския едикт през 380 година, според който християнството се обявява за държавната религия на Римската империя, християните получават „държавен статус,” т.е. статута на държавна религия, при който целите и задачите на едната до голяма степен съвпадали с целите и задачите на другата (като се изключи свещенодействената функция на Църквата). Оттук нататък се появяват и различни модели на отношения между Римската империя и нейната върховна власт и Църквата.

    Трябва да се спомене, че няколко десетилетия преди Солунския едикт арменското кралство (което било нещо като буферна държава между империята и Партия) въвело християнството като държавна религия (в 301 г., а според други данни – между 314 и 325 г.). Армения е страната, която за пръв път в историята на християнството му дава такъв статут.

 

б) Църквата и византийските императори.

    1. От държавна църква към идеята за цезаропапизма.

    Даването на държавен статут на християнството през 380 година предполагало взаимно проникване на функциите на държавата в тези на Църквата и обратно – функциите на Църквата в тези на държавата. Императорите и цялото население на Византийската империя били длъжни да са християни и активно да изповядват своята вяра (т.е. активно участие в живота на Църквата), а Църквата от своя страна била длъжна да „обслужва” (и да обгрижва) императорската власт и държавните структури, като всички държавни дела се разглеждали през призмата на християнството и тези дела се осъществявали в съответствие с учението на Църквата.

    Държавният статут на християнството позволявало на византийските императори да свикват събори, да ги ръководят и да изказват мнението си по богословски въпроси. Някои императори били изключителни богослови и по време на заседанията на съборите давали едни или други мнения и решавали кое да се приеме и кое да се отхвърли; това било особено видно по време на първите пет вселенски събора: 325 г., 381 г., 431 г., 451 г. и 553 г. Това дало основанията на по-късните църковни историци да говорят за политиката на „цезаропапизъм,” при която „цезарят” едва ли не играел ролята и на „папа” (т.е. управляващ епископ или патриарх) и ръководел Църквата чрез инструментите на властта.

    2. Ролята на Юстиниан.

    Император Юстиниан І (527-565) е най-яркият представител на политиката на „цезаропапизъм,” която може да се проследи по неговата държавно-църковна дейност. Той не само назначавал и свалял патриарсите и епископите от катедрите им по своя воля (и според политическите си намерения), но и еднолично се разпореждал с църковното имущество и манастирите и с другите средства на църквата. Той също така най-активно участвал в богословските спорове между православните, монофизитите и несторианите, от една страна, и римските епископи, от друга. Юстиниан пише в 6-та си Новела за установяване на „симфония” (съгласие, хармония) между царя и Църквата, между държавната власт и църковната власт (той пише: „Най-великите дарове Божии, които са дадени на хората по велико человеколюбие – това са свещенството и царството: първото служи на божествени дела, а второто се грижи за делата човешки. И двете произхождат от един източник и украсяват човешкия живот. Затова царете полагат за благочестието на духовенството най-големи грижи, а духовенството от своя страна непрекъснато се моли на Бога за царете. Когато свещенството е безупречно, а царството използва властта си само по законен начин, между тях се установява добро съгласие (симфония)”.

    В действителност във Византийската империя от времето на вселенските събори и до края на съборната епоха (8 век) роля играли три сили: императорът, епископатът и монашеството. Последното понякога оказвало влияние както върху императора, така и върху епископата; понякога монасите дори прибягвали до организирането на вълнения и бунтове срещу йерархията или решенията на императора. Но Юстиниан имал друго разбиране и за монашеството, и в своята 133-та Новела, озаглавена „За монасите и монахините и за начина им на живот,” той пише: „Няма нищо недостъпно за надзора на царя, който от Бога е приел да се грижи за всички хора. Само на императора подобава да има най-върховна грижа за църквите и за спасението на поданиците. Императорът е блюстител на каноните и на Божествените закони. Чрез Събора и чрез свещениците царят утвърждава православната вяра.”

    3. След Юстиниан.

    След Юстиниан отношенията между държавната и църковната власт донякъде се запазили, но с появата на исляма (и неговата последваща експанзия) и с усилването на властта на римския папа тези отношения започнали да се променят, като императорите вече не обръщали такова голямо внимание върху богословските спорове в Църквата (и повечето императори след Юстиниан не били добри богослови) и до голяма степен оставили Църквата сама да се грижи за делата си. От държавната власт се очаквало тя да защитава християните по време на бедствия, нападения, войни и други неблагоприятни за Църквата беди, но това невинаги й се удавало. От 9 век нататък отношенията между държавата и Църквата си оставали отношения на светското и на религиозното и разделяне на функциите на едната от функциите на другата (макар и не напълно).

 

в) Църквата и римските папи.

    1. Претенции за първенствуваща роля на римската църква.

    Римската църква, като една от най-древните (наред с Йерусалимската, Антиохийската, Александрийскат – четирите съставляващи т.нар. „църковна тетрархия”), от самото си основаване била църква на силната вяра и мъченичеството; в Рим мъченически пострадали и двамата върховни първоапостоли – Петър и Павел. Римската църква счита се си за Петрова църква, за камъка, на който и „вратите адови няма да надделеят.” Това първенство на римската църква давало основание на римските епископи да гледат на римската катедра като на първенствуваща катедра в сравнение с останалите три. С установяването и на Константинополския патриархат за много столетия напред се установила властта на „пентархията” – петте патриархата на християнството, водеща роля сред които отново играела римската църква.

    2. Римската църква като арбитър в догматическите разногласия.

    Трябва да се признае, че и източните църкви също отдавали необходимата почит и достойнство на римския епископ и на римската катедра. Това се определя преди всичко от обстоятелството, че не само източните патриарси, епископи и свещенството, но и обикновеният вярващ народ виждал, че римската църква действително не се „колебаела” от влиянията на различните ереси, които бушували в източните църкви, и че винаги, когато трябвало да се решава един или друг въпрос на вярата, римските епископи вземали правилна страна и източните епископи се вслушвали в техните мнения и съвети (като има изключения от това правило).

    От този гледна точка римските папи и Църквата, от една страна, и императорите и държавната власт, от друга страна, не влизали в такива отношения помежду си, преди всичко поради факта, че императорите управлявали от Константинопол, далеч от Рим, и че те били заети преди всичко с решаването на въпросите на учението на Църквата и ересите, които били обхванали християнския изток и някои африкански християнски общини. Самите императори не изразявали особено отношение към римската църква, тъй като нямало и нужда да вземат едни или други решения за тази църква, която, първо, била не толкова многобройна, колкото източната църква, и второ, оставала настрана от бурните спорове относно учението на Църквата, а само се стремяла да изказва мнението си и да се опитва да върне спорещите към правилните положения относно един или друг спорен богословски въпрос.

    3. Римските папи и теорията за двуострия меч.

    Същевременно с отслабването на властта на византийските императори, с обявяването на възстановяването на Западната римска империя от Карл Велики в 800 г., с нашествията на арабите и опустошаването на християнските земи от мюсюлманите, римската църква се видяла призвана все по-усилено да се намесва в делата на държавата с цел „спасението на християнските земи” и на самото християнство. Утвърждаването на „филиокве” в повечето западни християнски общини, а особено от 1014 г. нататък, довело и до Великия разкол между източните и западните християнски общини. Това дало още по-голям тласък на усилията на римските епископи да включват в своята власт и грижата за държавните дела, не само за църковните. Това по-нататък ще даде началото и на римската теория за „двуострия меч” – римският епископ като обладател на двете власти, духовната и светската, в еднаква степен. Папа Инокентий ІІІ (12 век) казва: „Както луната получава светлината си от слънцето, така властта на кралете и херцозите получава силата си от папата.”

    Историята на римокатолическата църква показва строежа на „Божия град” (според съчинението на блаж. Августин), който обаче развивал преди всичко политическата си структура, а не толкова духовната. Възникнала теория за „теократията” („властта от Бога”, „властта на Бога”) започнала да се прилага и в живота на Църквата и на народите на западна Европа, където хората търпели произволите на местни крале и феодали и често очаквали „спасение” само от Църквата. Идеята за теократията в практиката западната църква се превърнала в „клирократия,” т.е. властта на църковния клир, особено на църковната висша йерархия. Историята на западната църква по-нататък ще покаже усилването на смесването между двата вида власт (светска и духовна) и появата на редица извращения в църковното учение и особено в църковната практика, които ще породят и реакцията на богословите, които пък чрез протеста си ще поставят началото на протестантизма.

 

г) Отношенията между църква и държава в западнохристиянските общини.

    1. Протестът на вярващите срещу произволите на папския престол.

    В периода преди възникването на протестантизма и Реформацията западнохристиянските общини търпели своеволията на римския папа и на местните крале и феодали и за тях било твърде трудно да определят коя власт е светска и коя духовна (въпреки ясното съзнание на вярващите за истините на вярата и за начините на християнско подвизаване в своите църкви). Учението на протестантите и на реформаторите дало идеята за откъсване на светското от духовното, за „истинско” подвизаване във вярата, което е възможно само чрез очистването от всичко светско и съсредоточаване на ума и сърцето само върху Христос и Неговото евангелие. Възникването на постулатите за петте „сола” (първо трите „сола” на Реформацията, „сола скруптура,” „сола гратия” и „сола фидес,” и сетне другите две, „соли Део глория” и „солус Кристус”) и тяхното прилагане в живота на вярващия определяли и живота му, което изисквало съсредоточаване само върху духовното и отричане на светското.

    2. И протестантите обвързват църковното с държавното.

    Но същевременно в редица западни християнски общности вярващите разбирали, че без съдействието на държавата не е възможна и евангелската проповед и поради това църквата започнала да търси помощта на държавата, която да я улесни в проповедническата и мисионерската дейност. Немалко светски благотворители и различни организации давали огромни средства за подкрепата на редица мисионерски дейности в различни страни по света. За това съдействала и колониалната политика на западните държави и поради това разпространението на християнството неизбежно било свързано с държавната политика на колониализъм. Често народите от Азия, Африка и Латинска Америка не правели особена разлика между държавния служител-колонизатор (бил той войник, или губернатор, или бизнес-компания) и християнския мисионер (бил той свещенослужител, или мирянин, или християнин-бизнесмен).

    3. Появата на съвременни „държавни църкви” въпреки отделянето на Църквата от държавата.

    След приключване на колониалната епоха и установяването на независими държави в бившите западни колонии (преди всичко в годините преди и особено след Втората световна война) политиката на взаимодействие между Църква и държава в западнохристиянските общини продължавала, макар и не толкова ярко изразена, тъй като условията след войната се променили и Църквата търсела близки връзки с държавата поради комунистическата заплаха, която обхванала Източна Европа, Куба и Северна Корея, а също така някои бивши колонии в Африка и Латинска Америка. Тези близки отношения били закрепени и чрез даването на статут на „държавна църква” в редица страни, които в мнозинството си принадлежат към протестантизма или реформатството. След промените от 90-те години на 20 век статутът на тези „държавни църкви” се запазва и в тези страни може да се види тясно преплитане на функциите на държавата с тези на Църквата, както и обратно.

    4. Нееднозначни мнения и практики за отношенията между Църква и държава в западното християнство.

    Отношенията между Църква и държава в западното християнство нямат еднозначно определение и решение: в едни страни църквите и християнските общности се стараят да водят самостоятелен живот, който като че ли е отделен от живота в държавата, и вярващите като че ли водят двойствен живот: активни дейци на своята християнска община и същевременно толерантни граждани на своята държава, където църковният им живот като че ли има малко общо с техния граждански живот. В други западни държави пък Църквата продължава да разчита на държавната подкрепа за различни свои дейности и дори в учението си тя оправдава тези отношения, като привежда редица доказателства от Свещеното Писание.

    Различното виждане на западните християнски общини (преди всичко протестантските) често води до противоречия между тези общини и днес се търсят възможности за изглаждане на тези противоречия. Що се отнася до римокатолическата църква, през последните десетилетия тя се стреми да стои настрана от всякакви по-близки отношения с държавата, като разчита преди всичко на подкрепата на вярващите в техните общини и на църковната администрация в отделните страни за осигуряване на необходимите за църковната дейност ресурси. Съвременните условия на все по-светска ориентация на държавите в северното полукълбо кара западните християнски общини да бъдат особено бдителни към законите и разпоредбите, които се приемат както в техните собствени страни, така и в международните документи и законодателство.

 

д) Отношенията между църква и държава в православните църкви.

    След византийската епоха на православието, повечето от страните с православно население попадат под властта на мюсюлманите и църквите в тези държави се борят за тяхното оцеляване. Поради това въпросите за отношенията между Църква и държава не са стояли на дневен ред за тях. Там, където православието не е било подложено на чужд гнет, то е било излагано на своеволията на местните управници или пък на политици, които не само вземат властта, но се стремят да използват и Църквата за постигането на целите си. Пример за първото отношение намираме в Русия, а на второто – в страните от Балканския полуостров.

    1. Църквата управлявана от държавата.

    По време на т.нар. „Синодално управление” на Руската православна църква (1700 до 1917 г.), при което църковното управление (Светият Синод) било превърнато в един от инструментите на властта, като било наречено „ведомство” (правителствен отдел). Длъжността на патриарха била премахната и на нейно място било учредено т.нар. „местоблюстителство,” т.е. временно изпълняващ длъжността патриарх; между 1701 и 1721 г. такъв бил рязанският митрополит Стефан Яворски. През 1721 г. бил издаден т.нар. „Духовен регламент” на император Петър І, с който била учредена „Духовна колегия”, сетне преименувана на „Свети Синод”; на следващата година била установена длъжността „обер-прокурор,” където светски чиновник се назначава от императора да служи като „окото на царя в Синода” и не само да докладва за всички неща в Църквата, но и да съветва епископите на Синода по един или друг църковен въпрос. През 1764 г. манастирите били лишени от земите си и друга собственост и се издържали от държавната хазна, духовенството постепенно се превръщало в затворено съсловие, което нямало право да избира дори свещениците за своите енорийски църкви. Императорът продължавала да се счита за Божи помазаник, който обаче имал и пълната власт над Църквата.

    До приемането на царския манифест от 17 октомври 1917 година, в Русия била забранена смяната на една вяра с друга: роденият в православно семейство не може да има друга вяра, освен православие. Ако някой пожелаел да смени вярата си, това се правело или тайно, или той отивал в емиграция. Това се следяло преди всичко от държавата, но също така и от Църквата.

    2. Църквата подчинена на политически интереси.

    В гръцката църква още от времето на борбите за независима гръцка държава държавната власт най-пряко се намесвала в църковните дела, напр. по времето на управлението на крал Отон І (1833-1862 г.) той обявил отделянето на гръцката църква от Константинополската патриаршия (1834 г., което веднага било определено от патриаршията и от другите православни църкви като схизма) и се обявил за глава на църквата; създаден бил Синод, който обаче бил подчинен на краля и който назначава в него епископите; заплатите им също са от държавата, а свещенството се издържало само от требите. Балканските войни от началото на 20 век, първата и втората световни войни също поставили гръцката църква в силна зависимост от политиците на страната и извън нея, но все пак през този период управлението й се осъществявало от Синода. По време на управлението на т.нар. „черни полковници” (1967-1973/1974) църквата почти преустановила дейността си поради въведеното в страната извънредно положение. През 1974 г. Турция отнема немалка част от Кипър и православните са принудени да избягат в Гърция или да се преселят в южната част на острова. Едва от края на 1974 година църковният живот в страната е възстановен и Църквата вече свободно осъществява дейността си.

    Подобни примери могат да се дадат и из историята на другите православни църкви в балканските страни.

    3. Мнения за отношенията между Църквата и държавата и разбирането за това какво е Църквата.

    Немалко православни разсъждавали за отношенията между светската и духовната власт, за отношението на Църквата към държавата. Били изказвани противоположни мнения: от пълно сътрудничество и „симфония” помежду им, до пълно разделяне на функциите на едната от тези на другата. Немалко са онези, които днес виждат грешките на миналото и се опитват отново и отново да изясняват основни истини на вярата и на отношенията между светското и духовното с цел подобряване на църковния живот и утвърждаването на християнството в собствените ни енории. Разбирането за това какво е Църквата лежи в основата и на разбирането ни за правилен църковен живот и за отношенията между Църквата и държавата. Мненията отиват от едната до другата крайност: от безрезервно приемане на някои стари мнения за Църквата (и отношението й към държавата) до абсолютното отхвърляне на тези мнения и търсене на нови определения и виждания за това явление. В подкрепа на първото могат да се намерят стотици мнения, както в книги и в интернет, така и в средата на църковната йерархия, а в подкрепа на второто могат да се видят и чуят мнение преди всичко на онези, които са разочаровани от застоя в църковния живот и в духовното подвизаване и които не намират удовлетворение от съвременното състояние на православните църкви.

    Интересно мнение в това отношение изказал Лев Николаевич Толстой, което обаче като цяло било отхвърлено от Църквата, при това не без основание. В съчинението си „Църква и държава” от октомври 1893 г. той пише:

    „Вярата не може да бъде давана насила и не може да бъде приемана в замяна на нещо – на насилие, заблуда или изгода; това вече не е вяра, а заблуждение във вярата. Това заблуждение на вярата е древното условие на живота на човечеството.

    В какво се състои тази заблуда и на какво се основава тя? Кое кара заблуждаващите да заблуждават другите и кое заблуждаваните да я приемат?

    Няма да говоря за браманизма, будизма, конфуцианството, мюсюлманството, които също познават това явление. И не заради това, че в тях не може да се видят същите неща. За всеки, който чете за тези религии, ще бъде ясно, че и в тези вярвания са се извършвали същите неща, както в християнството. Но аз ще говоря само за християнството, като за добре известна нам вяра – вяра необходима и скъпа за вярващите.

    В християнството цялата заблуда се основава на фантастичното понятие „църква,” което не е основано върху нищо и което може да ни порази още като наченем да изучаваме християнството, и то ни поразява с неочакваната си и безполезна безсмислица.

    От всички безбожни понятия и думи няма по безбожно понятие или дума от термина „църква.” Няма понятие, което да е породило такова зло, няма понятие, което да е по-враждебно на учението на Христос, като понятието „църква.”

    Всъщност думата „еклезия” означава събрание и нищо повече, и то така се употребява и в евангелието. На езиците на всички народи „еклезия” означава дом за молитва. Извън това значение, независимо от 15 вековното съществуване на тази заблуда в църквата, тази дума няма друг смисъл в който и да е език. Според определението, което му дават жреците, на които им е необходима заблудата за църквата, това понятие прилича като предварително поставено условие, което ти казва: „всичко, което сега ти казвам, е истина, и ако не ми повярваш, то аз ще те изгоря на кладата, или ще те прокълна или ще ти навредя по всякакъв друг начин. Това понятие е софизъм, необходим за някакви си диалектични цели; този софизъм си остава достояние на онези, на които той е необходим. Сред народа, пък и не само сред народа, но и в обществото и в средата на образованите хора, независимо че катехизисът учи за църквата, това понятие съвсем отсъства.

…Освещаването на държавната власт е кощунство, то е гибел за християнството. След като вярващите са преживели петнадесет века под сянката на този кощунствен съюз на мнимото християнство с държавата, те трябва да положат големи усилия, за да забравят всичките тези сложни софизми, с които в продължение на всичките тези векове, и винаги в угода на властта, като осакатява цялото учение на Христа, за да може някак си да живее задружно с държавата, жреците са се опитвали да обяснят светостта и законността на държавата и да докажат, че тя може да бъде християнска. На практика думите „християнска държава” е все едно да кажеш „горещ лед.” Или няма държава, или няма християнство.”

    В тези думи на Толстой може да се види разочарованието му от т.нар. „официална” църква, което обаче го кара да прави погрешни заключения. Макар и да има някаква истина в думите му (например мнението му за вярата и за несъвместимостта на понятията „църква” и „държава” и в пълното разграничаване на техните функции), на практика той учи за противопоставяне на вярващите на всичко, което е „официално,” йерархично и канонично установено. Което в крайна сметка довежда до неговото отлъчване от Църквата. Но тук все пак посочваме този пример, за да можем в още по-ярка светлина да видим огромната разлика между църковното и светското, между святото и греховното, между християнското и държавното.

      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London