Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



Няколко думи за християнската църква като държавна църква

Християнската църква като държавна църква

 

а) Християнството и император Константни.

б) Императори и папи и тяхната роля за одържавяване на християнството.

в) Отношенията между Църква и държава в историята на християнството.

г) Какво е държавната църква?

д) Съвременни примери на държавни църкви.

 

а) Християнството и император Константин.

    1. Християнството и император Константин.

    От своето възникване християнството дължи името си на апостолите и на Константин Велики: за пръв път името „християнин” се употребява от св. ап. Петър (срв. 1Петр. 4:16), и от евангелист Лука (срв. Деян. 11:26, 26:28), и от друга страна християнството става известно на света по времето на император Константин (макар като движение на вярващи в Христа то да било известно в Римската империя и преди Константин). Християнството като религия се появява на световната сцена тъкмо с идването на императорския престол на Константин.

    Личността на Константин е интересна както за християнството, така и за историята като цяло. Възгледите за неговия живот и дело могат да се разделят на две: християнски и исторически. Едните не противоречат на другите, а напротив – те се допълват, но в редица моменти тълкуването и изясняването на подбудите на Константин е различно за светския историк и за християнския историк, а също за вярващите християни. За първите Константин си остава езичник чак до смъртта си, когато на смъртния си одър приема християнството, за вторите Константин е наречен „равноапостолен” и в християнската йерархия е поставен на едно от най-високите места на богоугодничество (на онези, които най-много са угодили на Бога за Негова слава).

    2. Езичеството на Константин.

    Като римлянин и езичник Константин преминава през много етапи на вътрешна промяна, които накрая го довеждат до приемане на християнството. Но и до днес е спорен въпросът защо той избрал християнството пред религията на римляните и пред другите езически религии: дали по политически мотиви (предвиждайки, че християнството набира сила, която може да взема участие в политическия живот на империята и която може да му бъде полезна по време на управлението), дали поради липсата на друго, по-високонравствено вярване от това на християните, дали поради дълбоко вътрешно убеждение?

    Макар Константин да е императорът, който дава право на християнството да съществува и който взема най-активно участие в живота на Църквата (особено що се отнася до свикването на първия вселенски събор, а също участието му в други междуцърковни дискусии между различните църкви в римската империя), той изглежда си остава езичник до края на живота, като изключим кръщението му на смъртния му одър. Той продължавал да вярва в „непобедимото слънце” (изповядваната тогава религия в Рим) и то било изобразено на монетите му, в надпис на издигната арка в Рим в чест на победата му над Максентий през 312 г. се казва, че победата му се дължи на същото божество („непобедимото слънце”), на щитовете на войниците му бил изобразен знакът „х”, в когото е вместена и буквата „р” – тази монограма се нарича „лабарум”, идващо от знака на двойната секира на Зевс, наричана labrys; от 315 година нататък този знак вече се изобразява и на новите монети, сечени в негова чест.

    Самият Константин, който в 325 година вече председателствал заседанията на първия вселенски събор, не изменил на традиционните за римската империя похвати и методи на управление и разправа с противниците си: той заповядал да бъде убит бившият му сътрудник във военното дело, претендента за източния престол Ликиний (324 г.), самият той убил сина си Крисп и жена си Фауста (326 г.), които организирали заговор срещу него, и т.н. И по времето на Константин на 25 декември се празнувал празникът на римския бог, „раждането на непобедимото слънце”, на монетите му продължавало да се изобразява това „слънце”. Нещо повече: изглежда римският празник дълго време се е смесвал в ума на някои християни с празника на Възкресението: дори в средата на 5 век папа Лъв Велики упреква паството си, че се молят на слънцето на стъпалата на базиликата св. Петър, като се обръщали с лице към слънцето и с гръб към самия храм. Самите езичнцици, казва Тертулиан, дълго време мислели, че християните се покланят на слънцето, тъй като се събирали в неделен ден и се молели, обърнати към изток.

    През 325 година Константин начева строителството на новата столица на (източната) Римска империя, Византион, наречен от него Новият Рим (по-късно Константинопол, „градът на Константин”), където докарва паметници на изкуството от Рим, Атина, Александрия, Ефес, Антиохия и др., на Форума на града била поставена статуя на бога на слънцето във вид на Аполон, но имаща чертите на самия Константин. С указ през 321 г. неделята била обявена за почивен ден и трудът в този ден бил забранен (с изключение на неотложни селскостопански дейности или съдилищата, когато трябвало да бъдат освободени роби): в указа си самият Константин пишел, че взел това решение от уважение към деня на слънцето, който бил тогавашната неделя (въпреки че християните смятали, че той въвел този порядък поради християнската си вяра във възкресението на Иисус Христос). Въпреки пристрастието му към християнството и решението му да се кръсти (дори и само няколко часа преди смъртта си), до края на живота си Константин не се решил да обяви християнството за официална религия в империята, това било сторено от следващите императори. Съществува мнението, че Константин много добре осъзнавал несъвместимостта на императорската длъжност с християнския начин на живот и затова той отлагал кръщението си до последния момент. Тази практика – приемане на кръщението преди смъртта на човека – била изключително разпространена докъм 400 г. сред онези, които заемали високи държавни постове.

    Спорен е и въпросът доколко отговаря на истината твърдението, че Константин е първият християнски император, тъй като той до последните часове на живота си не бил кръстен и не вземал участие в тайнствения живот на Църквата (в светите църковни тайнства). Самият той бил кръстен от арианския епископ Евсевий Никомидийски

    3. Християнството на Константин.

    Независимо от твърденията на светските историци, дори и те признават, че Константин е императорът на християнството: той не само позволява неговото съществуване, но подпомага неговото разпространение и само за две десетилетия от обявяването на новата религия за позволена, тя се разпространява неимоверно бързо както по територия, така и по брой на християните и на християнските църкви.

    Християните са убедени, че победата му над Максентий е станала само с помощта на Бога, на Иисус Христос, който в навечерието на главната битка му се явил на сън и му казал „с това ще победиш”, имайки предвид кръстния знак, който Константин дал заповед да се изпише върху щитовете на войниците. Християните вярват, че знакът няма нищо общо с „либриса” на Зевс, а че той означава единствено християнския знак за Иисус Христос (чрез двете букви „х” и „р”, вплетени една в друга). Те са убедени, че не политическите причини са накарали Константин да обяви християнството за позволена религия, тъй като християните по това време съставлявали не повече от 10 процента от населението на римската империя и не биха имали голям дял в неговото политическо управление, а неговите християнски убеждения, наследени от майка му Елена, която била християнка, са го накарали да вземе това решение. Макар и да бил езичник, то неговото езичество, вярата му в „непобедимото слънце”, постепенно се заменило с вярата в Бога като „Слънцето на правдата”, както се казва в старозаветните пророчества за Иисус Христос в Свещеното Писание, докато накрая Константин станал убеден християнин и връзката му със старото езичество била прекъсната. Когато се четат писмата на Константин, написани след 313 година, без съмнение в тях може да се види, че той вече е бил християнин по душа.

    Трябва да се признае, че Константин издълбоко разбирал християнското богословие и вземал активно участие в заседанията на първия вселенски събор. Той осъществявал връзки с йерарсите на отделните църкви, като се стараел да умири спорещите и да донесе мир на Църквата. Макар и кръстен от ариански епископ, Константин е признат от Църквата за равен на апостолите – за равноапостолен, тъй като едва ли има друг човек в историята на християнството, който да е спомогнал да обръщането на такъв огромен брой хора към християнството, както Константин. В новооснования от него Нов Рим той построил разкошни храмове, на първо време това били разкошните базилики – на „Светите Апостоли” и на „Агия Ирини” (света Ирина), посветена на Христос – Божия мир. Константин щедро давал пари за строителството на много храмове, за преписване и разпространяване на Свещеното Писание и на богослужебни книги, за строителството на базиликите „Св. Петър” и „Св. Павел”, в Палестина на църквите във Витлеем и на Гроба Господен. Дворецът на втората си жена Фауста (т.нар. Латерански дворец) Константин отдава на римските епископи, базиликата „Св. Йоан” в Латерано станала катедралната църква на Рим, а самият Латерански дворец останал резиденция на римските папи чак до 1308 г., когато те се преместили във Ватикана.

    Константин възприел редица нравствени постулати на християнството, без самият той да бил още кръстен и официално да е влязъл в лоното на Църквата. Той забранил да се поставя клеймо на лицата на престъпниците, какъвто бил обичаят, защото вярвал, че лицето на човека отразява Божия образ в него. С указа си от 321 година за обявяването на неделята за почивен ден императорът дал възможност на християните в този ден да се съсредоточат върху богослужението и молитвата.

    Самият Константин не могъл да даде на християнството държавен статус – това било осъществено едва от император Теодосий І през 391 г. – но той заложил основите на държавността на християнството.

 

б) Императори и папи и тяхната роля за одържавяване на християнството.

    1. Ролята на личността в историята.

    Ролята на личността в историята, както е известно, е широко дискутирана и най-често дискутиращите приемат, че отделни личности са оказвали голямо влияние върху историята на цели общества на по-малки или по-големи територии. Свещеното Писание също ни показва немалко примери за значението на отделната личност върху живота на дадено общества или на различни общества. От гледна точка на историята на Църквата няма съмнение, че всеки император и всеки управляващ епископ (римският папа или православният патриарх) са оказвали по-голямо или по-малко влияние върху вярващите и върху цялото общество. Историята като че ли е отредила на някои църковни ръководители да останат незабелязани, или не толкова очевидно забелязани, от църковните историци, което не означава, че тяхната личност не е играла една или друга роля в църковните дела и в отношенията между църковната и държавната власт. По подобен начин и не всички императори са известни на историята като ярки и незабравящи се личности. Но независимо от това, личността на всеки управляващ – както на държавата, така и на Църквата – е оставила следа в живота на даденото общество или на други общества.

    2. Императори, папи и държава.

    Историята ни показва, че след даването на право на християнството на свободно изповядване, императорите по всякакъв начин са се старали да се намесват в делата на Църквата: в едни периоди от църковната история тяхното вмешателство е било значително (водещо дори до смесване на сферите на дейност на Църквата и на държавата), в други периоди то е било незначително. Тези факти се отнасят както за православните църкви, така и за римокатолическата църква.

    Императорите добре съзнавали силата на Църквата и на християните и са се опитвали да ги използват в политическите (включително военнополитическите) си действия. Те са давали по-голяма свобода на Църквата или пък са ограничавали правата й, в зависимост от целите и интересите на тяхното управление в конкретния исторически период. По подобен начин патриарсите и римските папи са съзнавали силата на държавното управление и са се опитвали да го използват за свои цели (които, както те твърдят, били и цели на Църквата). Те се опитвали да намерят и съответните богословски „доказателства” за принадлежността и на двете власти – църковната и светската – на Църквата, според която всяка власт изхожда от Бога (срв. Римл. 13:1: „Няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени”) и следователно властта, като Божие учреждение, също подлежи на санкцията на Църквата.

    3. „Одържавяване” на християнството на Изток и на Запад.

    Най-тясното преплитане на отношенията (сферите на дейност) между държавната и църковната власт поражда явлението, което някои наричат „одържавяване на Църквата”. Изразът е неправилен (макар и използван от някои автори), тъй като Църквата, като богочовешки организъм, не може да бъде одържавена – нейните граници се разглеждат в онтологически план, бидейки иманентни на Божия план за света и човека. Неправилен е и поради факта, че светското и църковното са две различни същности, които най-често са противопоставени една на друга: християните се стремят към постигане на духовно съвършенство и на най-близко общение с духовното – с Бога, със Светия Дух, с вечното, като същевременно са убедени, че светското е греховно, че то ги отдалечава от Бога и следователно те трябва да се стремят в живота си да преодоляват светската греховност и да се отдалечават от света, доколкото това им е възможно.

    И въпреки това историята ни показва, че съществуват периоди, когато Църквата като че ли наистина е била обхваната от „държавническия” дух. За православната църква този период начева с Константин Велики (началото на 4 век), но особено се усилва след началото на 5 век при управлението на Теодосий І, а за римската църква – по времето, когато държавата, под влиянието на църквата, става изключително нетърпима към всяка друга вяра или култ, като техните последователи са били убивани, а имотите им изземвани (около първата третина на 5 век). Император Теодосий І не само обявил християнството за държавна религия, но църквата по негово време, а също след него, все повече и повече приемала структура, подобна на държавната: както държавата се управлява от свой глава, има своите учреждения и институции, владее хора, имущество и земи, осъществява съдебни функции по отношение на гражданите си и т.н., по подобен начин функционира и самата църква, където властта все повече и повече се съсредоточава в патриарха, църквата организира съответни учреждения, чрез които тя осъществява дейностите си, тя притежава огромни земи и имущество и упражнява и съдебни функции. Подобно е положението и в римската църква. В последната „одържавяването” отива още по-далеч, когато в ръцете на римския папа се съсредоточава както духовната, така и светската власт, и където е било трудно да се отличи сферата на държавното от сферата на църковното, държавната структура от църковната структура (макар формално двете сфери и двете структури да са се отличавали).

    4. Държавни и църковни структури и светският дух, проникващ в Църквата.

    Макар през късното Средновековие държавническият дух да изоставил Църквата в по-голяма или по-малка степен, дори и в днешно време се водят дискусии по въпроса за това, доколко държавното устройство е оказало (и оказва) влияние върху устройството на Църквата и нейните структури. Някои християнски общности се стараят да сведат до минимум структурната организация на общината си и тя да не възприема никакви елементи, които са характерни за държавата (включително йерархическото устройство на общината). На практика обаче почти няма църковна община, която да успее да избегне йерархията в отношенията между вярващите. И същевременно днес има християнски общности, които в структурно отношение са възприели почти всички структурни елементи на държавата, макар сферата на действие на едната и на другата да са различни. Това не говори за „одържавяване” на църковния организъм, а по-скоро за устройване на църковния живот според естествените за човека форми на съжителство, каквито намираме в Свещеното Писание – както чрез историята на израилския народ и отношението му към Бога, така и чрез евангелските заповеди.

    Съвременните църковни общини разсъждават не толкова за своето „одържавяване”, колкото за проникването на светския дух в някои от тях – светскостта на църковния живот е по-скоро „одържавяването” на християнството. Защото е известно, че съвременната държава е изцяло светска и този светски дух в по-голяма или по-малка степен прониква и в християнските общини. Общините, които искат да се нарекат действително християнски, се стремят да се очистят от светския дух на държавата, и като не забравят, че на кесаря следва да се отдава онова, което му принадлежи, а на Бога онова, което следва да Му се отдава, те се стремят ясно да разграничават църковното от държавното, християнското от светското и, живеейки в света, да не го мразят, нито да му се противопоставят, а да го освещават и да го привличат към Бога.

 

в) Отношенията между Църква и държава в историята на християнството.

    1. „Кесаревото кесарю, а Божието Богу”.

    Отношенията между вярата и светското управление винаги са били камък за препъване за всяка религия, и християнството също не е изключение от това правило. Но историята показва, че независимо от противоположните цели, които се преследват от религията и от държавата, в края на краищата и двете винаги са намирали възможност за мирно съвместно съществуване (което винаги е било относително, тъй като често между религията и светското управление възникват противоречия и напрежения). В евангелието се казва, че само няколко часа преди смъртта си Иисус Христос казал на учениците Си: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Йн. 15:19). И въпреки ненавистта на света, християните в смирението си предпочитат да изпълняват Божия закон и да се подчинят, когато е нужно да се подчинят, и да се противопоставят, когато е нужно да се противопоставят. Апостол Павел казва на християните, живеещи в Рим: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога” (Римл. 13:1). И св. апостол Петър съветва човеците да се покоряват на властите и управителите (срв. 1Петр. 2:13).

    Това показва, че макар християните да не са от този свят, те не са враждебни на този свят и го приемат такъв, какъвто е, при все че са убедени, че всичко става по Божие благоволение. Те например не се отнасяли враждебно към римския император, уважавали са властта му, оказвали са му чест, която съответствала на положението му. По времето на управлението на Нерон св. апостол Петър пише на християните, които живеят в различните краища на римската империя „Всекиго почитайте, братството обичайте, от Бога се бойте, царя почитайте” (1Петр. 2:17); думата „цар” се използвала и за римския император. Няма съмнение, че римският император изисквал да му се отдава чест, апостол Павел също съветвал християните: „Отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък - данък; комуто берия - берия; комуто страх - страх; комуто чест – чест” (Римл. 13:7). Знае се, че императорът настоявал всички да му се покланят, но християните дотам не стигнали: те знаели, че поклонение подобава единствено на истинския Бог и отказали да се поклонят на Нерон; както е известно, императорът наченал гонения срещу тях, когато ги обвинил за пожара в Рим от 64 г.

    2. Отношенията между християнството и държавната власт по време на гоненията и ранното Средновековие.

    През време на гоненията през първите три века от историята на християнството то не влизало в особени отношения с държавната власт на римската империя, тъй като вярата била изповядвана преди всичко в катакомбите и домовете на християните. Едва след обявяването му за позволена религия от император Константин с указа му от 313 г. християнството отново влиза в определени взаимоотношения с държавата. Оттук насетне тези отношения не само са благоприятни за християнството, но Църквата получава огромни облаги и подкрепа от държавата. До времето на Юстиниян връзките между църква и държава са били по-близки или по-далечни, но по негово време те стават изключително близки и функциите на държавата често се преплитали с функциите на Църквата, и обратно (макар тези връзки да били наречени „симфония” в отношенията между Църква и държава, на практика никога не се стигнало до смесване на техните функции и цели).

    3. Църква и държава през Средновековието.

    След появата на исляма и бързото му разпространение в близкия и далечния изток, северна Африка и немалки части от Европа, отношенията между християнството и държавата се променят, особено що се отнася до православните църкви, които най-много страдат от нашествието на новата вяра: държавата защитава християните, доколкото е по силите й, а християните по места сами се заемат със защитата на църквите, манастирите и владенията си. Западното християнство през това време също вървяло по пътя на източните църкви от времето на Юстиниян, като съчетавало функциите на държавата с тези на Църквата. Известно е например, че император Карл Велики (747-814) считал за свой дълг да ръководи и църквата, както ръководи и държавата, и той назначавал епископите на техните катедри по същия начин, по който назначавал и военачалниците си.

    Същевременно кралете получавали короните си от римския папа и до голяма степен държавните дела се водели чрез най-тесни връзки с Църквата. С откриването обаче на т.нар. „лъжеисидорови декреталии” (приписвани на Исидор Севилски, но след това към тях били добавени и други съчинения и голяма част от тези „укази” били фалшифицирани), които доказвали, че върховната власт принадлежи само на римския папа, отношенията между Църква и държава на в западното християнство се развили в друга посока – в него функциите на държавата постепенно се изземват от римския епископ, който съсредоточава в себе си и двете власти – светската и духовната, при което светските управители на отделните държавици ставали такива само след като папата прецени и положи короната на главите им, папата свалял тази корона, когато политиката на управителя не се осъществява според интересите на римската църква; войните начевали с благословията на папата, и пак с негова благословия били прекратявани.

    4. Реформацията и отношенията между християнството и светската власт.

    Тези извращения довели до протести на християни и богослови, които през 15 век дали началото на Реформацията (която на практика наченала в началото на 16 век с протестите на Мартин Лутер и богословите от неговото обкръжение). Оттам нататък сферите на дейност на Църквата и на държавата били диференцирани: Църквата донякъде осъзнала грешките си (макар римската църква и да предприела т.нар. контрареформация и да се опитвала да направи редица промени в управлението си) и се оттеглила от държавните дела, а държавата все по-малко помагала на Църквата и отношенията между християните и светската власт се върнали към изконно определените им: „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”, казва Спасителят (Мт. 22:21) – християните зачитали властта и същевременно се грижели за спасението си, а властта в по-голяма или по-малка степен позволявала на Църквата да осъществява спасителната си (и благотворителната) дейност сред народа. Тези отношения в никакъв случай не били безоблачни и безпроблемни, но предишните отношения на смесване на функциите на едната и на другата власт се прекратили за дълго време.

    5. Църква и държава в по-ново време.

    В по-ново време, особено след образуването на новите национални държави от 19 век, отношенията между християнството и властта отново приемат различни форми – от подчинение на едната на другата (например подчинението на руската църква на властта в продължение на повече от два века) до пълно разделяне на сферите на дейност на едната и на другата (например в редица протестантски църкви); тези отношения до голяма степен се установяват след официалното отделяне на църквата от държавата в повечето европейски страни.

    И в съвременността, в днешния 21 век, тези крайности в отношенията между Църква и държава продължават: и днес съществуват т.нар. „държавни църкви”, където за заемането на държавен пост кандидатът задължително трябва да е член на местната църква и където нейното влияние върху делата на държавата е значително, и обратно – властта в тези страни упражнява значителен контрол и влияние върху църквата, от една страна, и от друга страна се наблюдава абсолютно отделяне на църквата от държавата и невмешателство на едната в делата на другата.

 

г) Какво е държавната църква?

    1. Държавната църква като дискусионен въпрос.

    Днес е трудно да се направи съпоставка на „държавната църква” от Средновековието с днешната „държавна църква”. Не поради това, че разликите са големи или че някогашната държава е имала друго отношение към Църквата, а преди всичко поради светския характер на съвременното развитие на обществата по света. Светскостта и някога е била характерна за отделните народи, но днешните й измерения имат глобален характер, преди всичко поради процесите на глобализация, които през последните няколко десетилетия са обхванали повечето народи на земята. Поради това на въпроса „какво е държавната църква” може да се отговори с днешните понятия на този дискусионен въпрос.

    Въпросът е дискусионен, защото за мнозина изследователи и църковни историци понятието „държавна църква” не съществува, преди всичко поради характера на Църквата като богочовешки организъм. За други пък държавната църква е реален факт от живота на редица съвременни общества, поради което това явление – считане на дадена поместна църква за държавна – си има и своето име, „държавна църква”. Ясно е, че терминът се използва не за Църквата като богочовешки организъм, чийто Глава е Сам Иисус Христос, а за човешкото събрание от вярващи (еклезията, църквата), което влиза в едни или други взаимоотношения с държавата и държавната власт.

    2. Държавната църква като договореност между държавната и църковната власт.

    Държавната църква е преди всичко договореност или съглашение между държавното управление и църковното управление, между държавната власт и църковната власт. В определен исторически период държавата и местната църква осъществяват своите дейности по такъв начин, че сферите на дейности на едната зависят от сферите на дейности на другата, или пък тези дейности не могат да се извършват независимо една от друга, или пък те дотолкова се преплитат, че в даден момент държавата решава, че местната църква (към която най-често принадлежи цялото, или почти цялото общество) на практика е църква на държавата, църква на целия народ, като по този начин не е нужно дейността на църквата да са схваща като дейност, която е различна от тази на държавата. Или обратно, църквата може да сметне, че дейностите на държавата на практика са дейности и на църквата и затова не е нужно да се прави разлика между тях, поради което и църквата започва да се нарича държавна, или пък държавата се нарича християнска или църковна.

    3. Отношения между държавната църква и управлението на държавата.

    Държавна се нарича църквата и тогава, когато тя се издържа от държавата (нейните имоти, дейности и заплати на йерархията се субсидират от държавата) и същевременно църквата „обслужва” държавата (държавното управление). Държавните ръководители задължително трябва да са членове на църквата на дадения народ, а църквата в своето собствено управление е длъжна да се съобразява с управляващите и с цялото управление на страната. В държавната църква обикновено църковната йерархия се назначава от държавната власт и поради това йерархията отговаря пред властта. Свещенослужителите не само получават заплатата си от държавата, но и назначението им често е свързано с полагането на клетва за вярност на монарха и на правителството (държавни църкви най-често се срещат в страните с монархическо или конституционно-монархическо управление).

    Държавната църква обикновено взема активно участие в политическия живот на страната (освен в икономическия и социалния или благотворителния). Не само политиците са активни членове на църквата, но и църковни представители са активни политически дейци в отделните партии или в управлението на страната.

   В съвременните условия на многорелигиозно и многокултурно развитие на обществата обаче невинаги политическите и икономическите отношения между църква и държава са гладки и безпроблемни. В някои държавни църкви властта се стреми да ограничи влиянието на църквата в политическия и икономическия живот на страната или пък да използва това нейно влияние за свои цели. В други страни с държавни църкви светската власт, макар явно или привидно и да е член на местната църква, е принудена да приеме в законодателството си определения, даващи свобода на религията на всеки гражданин на страната, преди всичко поради факта, че в тези страни поради миграцията се увеличава процентът на гражданите, изповядващи друга религия, а не „държавната”.

    В една страните с държавна църква църковната йерархия и самите вярващи понякога са принудени да приемат (а известна част не приемат) законодателни положения, които са в разрез с църковното учение и с християнската нравственост, например законодателните инициативи за даване права на хомосексуалните двойки (например сключването на брак, осиновяването на деца и т.н.), за спазването на правата и равенствата на гражданите във всички случаи, без изключение, което в някои страни обхваща и въпросите на църковната йерархия, т.е. даване правото на жените да бъдат свещенослужители и епископи, дори глави на църквата (както това е в църквата на Исландия).

    Отношенията между държавата и църквата в тези страни в бъдеще навярно ще се развиват в посока на отделяне на църквата от държавата, както това има място във всички останали страни по света, и даване на все повече права на другите религии в обществения живот.

 

д) Съвременни примери на държавни църкви.

    1. Съществуването на държавна църква в шест страни в света.

    Днес само в шест страни от общо над 200 държави в света църквата е държавна църква: Коста Рика, Дания, Исландия, Норвегия, Гърция и Грузия (частично). Църквата в Англия се нарича „установена” църква (в смисъл „народно установовена”, която е църква на народа) и макар официално тя да не е държавна църква, редица нейни особености я правят такава.

    Коста Рика

    Римокатолическата църква е държавната църква на Коста Рика, което е изрично указано в конституцията на страната от 1949 г. Същевременно конституцията гарантира свобода на религията на всеки свой гражданин. Статистика от 2007 година показва, че малко над 70 процента от костариканците са римокатолици, почти 14 процента са евангелски християни, около 4 процента принадлежат към други религии и около 11 процента заявяват, че не изповядват никоя религия. От римокатолиците почти 45 процента редовно практикуват своята вяра.

    Държавната църква определя обстоятелството, че всички ръководни длъжности в страната трябва да са заемат от лица, които са кръстени и изповядват християнството (в неговата римокатолическа форма), т.е. практикуват вярата си. Това се отнася до президента на страната, двамата вице-президенти и кабинетът на президента, парламентаристите и членовете на съдебната система. Президент е първата жена-президент на Коста Рика – Лаура Миранда (от изборите през 2010 г.). Поради постановленията на конституцията, която


      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London