Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



Няколко думи за християнската Църква като преследвана църква

Християнската църква като преследвана църква

 

а) Църквата по времето на светите апостоли и първите прояви на преследване на християните.

б) Гоненията срещу християните през първите три века от възникване на християнството.

в) Гонения срещу християни през Средновековието.

г) Преследвания на християните в ново време.

д) Християнската църква като преследвана църква: както в миналото, така и днес и до края на света.

 

а) Църквата по времето на светите апостоли и първите прояви на преследване на християните.

    1. Християнство и юдаизъм.

    Макар по дух и високата си нравственост Христовото учение да се отличава от всяко друго учение в света (религиозно или нерелигиозно), то в определена степен се основава на древната юдейска традиция, която Спасителят облагородява и заедно с богооткровените истини, които Той Сам чрез учението си открива на хората, тя бива вплетена в християнското учение. Затова не трябва да се мисли, че Христовото учение е нещо съвсем различно или дори противоположно на юдейството. Действително, то е различно и в много свои положения християнското учение отхвърля законничеството и обредността на юдейството, но признаването на богооткровения авторитет на Стария Завет означава също така, че църковното учение се намира и в определена връзка с юдейството. Този факт има важно значение, когато се разглежда въпросът за преследването на християните по времето на апостолите и първите няколко десетилетия на новата ера.

    2. Християнството като заблуждение и секта.

    Преди всичко трябва да се каже, че Христовите последователи били преследвани поради известната близост на новото учение с учението на юдаизма, което юдеите възприемали като някаква ерес или заблуда, която трябвало да бъде изкоренена. Това подтиквало юдеите да преследват всеки, който учи или проповядва нещо различно от това, което юдаизмът е установил за израилския народ. В живота на първите християни юдеите наблюдавали практики, които били близки до практиките, които те използвали, и същевременно Христовите последователи изменили, според юдеите, изконната юдейска традиция. Например, и християните в своето богослужение четели откъси от Стария завет, особен акцент поставяли на Псалтира, някои молитви били близки до молитвите на юдеите, денонощният богослужебен кръг на християнския богослужебен цикъл имал много общи черти с юдейския богослужебен кръг (особено службите на часовете) и т.н. Ето защо близостта на юдейското учение и практика и на раннохристиянската практика карала юдеите да преследват християните, защото те били убедени, че заблудите и еретичните учения и практики трябва да бъдат изкоренени.

    3. Първи преследвания срещу християните.

    Преследването на християните в Юдея се осъществявало преди всичко от храмовото садукейско свещенство* и от цар Ирод Агрипа. Още в книга Деяние на светите апостоли се разказва как храмовото свещенство решило да убие апостолите, защото те в самия храм проповядвали за Христа, но поради застъпничеството на фарисеина Гамалиил те не били убити (срв. Деян. 5:33-39). По-късно ще видим и първия мъченик на Църквата – архидякон Стефан, който в 34 г. бил убит с камъни (срв. Деян. 7:57-60). Около 44 година Ирод Агрипа убива с меч Яков Зеведеев и иска да убие апостол Петър (но той по чудесен начин е освободен от затвора, а Ирод убива стражите, които го вардели) и вижда, че това негово намерение се понравило на юдеите (срв. Деян. 12:3-19). Църковното предание посочва също така, че в 62 г. тълпа юдеи хвърлила от покрива на къщата му Яков, брат Господен.

    4. Отлъчване на юдеохристияните от юдейската община.

    Преследванията продължили чак до времето на Първата юдейска война (66-70 г.), която завършила с разрушаването на Йерусалим от римляните. Еврейските зелоти** счели християните, които напуснали Йерусалим преди обсадата му от римските войски, не само за отстъпници от древната вяра, но и за изменници на народа си, а през 80 г. Синедрионът в Ямния (Явна) внесъл в текста на еврейската молитва „Осемнадесет благословения” проклятия за доносниците и отстъпниците от вярата, като по този начин юдеохристияните били окончателно отлъчени от юдейската община.

    * храмовото садукейско свещенство оглавявало юдейското богослужение от ок. 90 г. преди РХ докъм 60 г. след РХ

    ** зелотите („ревнители”, „привърженици”) целели изкореняване на елинистичното влияние върху юдаизма и се борели за премахване на римското владичество.

 

б) Гоненията срещу християните през първите три века от възникване на християнството.

    1. Кои са гонителите на християните?

    Тривековните гонения срещу християните имали за своя причина различни явления и събития в историята на християнството. Гонители били както римските императори, така и населението на дадена област на римската империя. Но за да бъдат гонени и преследвани, необходимо било първо да бъдат разпознати като християни – т.е. последователи на нова религия. А римската власт през първите няколко десетилетия от новата ера считало християните за юдейска секта и поради това те били просто презирани, както били презирани и самите юдеи. Дори и гонението на Нерон (който обвинил християните за пожара от 64 г.) не било в действителност гонение срещу християните като срещу вярващи от друга религия, пък и то си оставало единствено в границите на град Рим. Дори и Домициан след него преследвал християните доста хаотично, при това не повсеместно и не систематично. Едва при император Траян може да се говори за истинско преследване на християните като масово гонение и стремеж за унищожаването му (и то преди всичко поради това, че Траян най-напред станал подозрителен към тях, считайки че те са заплаха за установения политически строй на империята).

    2. Императорите и римската държава като гонител на християните.

    От гледна точка на римската държава християните оскърбявали императорското величие, отстъпвали от държавните божества, занимавали се с магия, която в империята била забранена със закон, изповядвали непозволена от закона религия и т.н. Християните се събирали тайно и през нощта (coetus nocturni), а подобни сбирки на хора били равнозначни на бунт. Те отказвали да почитат на императорските изображения чрез приетото тогава „възлияние”. Немалко християни действително по чудесен начин изцелявали хората, но за римляните всичко това се вършело чрез магия и заклинания, които също били забранени със закон. Римската държава считала, че Иисус е дал на християните някакви магически книги, в които се съдържала тайната за изгонване на демони и за изцеления, затова християнските книги били издирвани и унищожавани.

    Още със законите на т.нар. „Дванадесет таблици”* принадлежността към друга, освен римската, религия, се наказвала: за хората от висшето съсловие с изгнание, а за хората от низшето – със смъртно наказание. Затова императорите, управляващите и законодателите считали християните за заговорници и метежници, които колебаели всички аспекти на живот на империята, както държавен, така и обществен.

    Още от по-стари църковни времена е останала традицията, че съществували 10 големи гонения срещу християните, свързани с десет „зли” императори: Нерон, Домициан, Траян, Марк Аврелий, Септимий Север, Максимин, Деций, Валериан, Аврелиан и Диоклетиан. Но трябва да се каже, че подобно тълкуване до известна степен е изкуствено и то било свързано с десетте наказания на египтяните или на десетте рогове, десетте царе, воюващи срещу агнеца, описани в книгата Откровение (срв. Откр. 17:12). Повсеместните гонения срещу християните са четири или пет, докато местните гонения са значително повече от десет. Най-умело управляващите римската държава императори били и най-големите гонители на християните (такива като Траян, Марк Аврелий, Деции, Диоклетиан), защото те се стремели да опазят неизменни основите на държавния и обществения живот, докато недостойните и слабохарактерните императори не обръщали особено внимание на християните и затова не ги преследвали (такива като Комод, Каракала, Хелиобагал и др.) – те не се грижели за държавните дела и не изпълнявали функциите си като законодатели и владетели на римската империя и затова християните им било последната грижа.

    3. Гражданите на римската империя като гонители на християните.

    Гонител на християните бил и народът на римската империя в някои нейни области и провинции. Римското общество считало християните за необразовани, суеверни, фанатици и безбожници и поради това самите граждани на империята се отнасяли към християните твърде отрицателно и по всякакъв начин способствали за предаването им на държавната власт, ако се установявало някакво нарушение на закона (например, извършването на магия, отказ от почитане на императорските изображения и статуи и т.н.). Народът на империята обвинявал християните за какво ли не, особено когато се случвали обществени бедствия. Например в Северна Африка от това време е останала пословицата: „няма ли дъжд, само християните са виновни за това”. Ако се случи наводнение, епидемия, суша или каквото и да е друго бедствие, тълпата веднага подемала: „християните – на лъвовете!”.

    Дори най-върлият гонител на християните през първите три века Диоклетиан (284-305) в началото на управлението си не предприемал нищо срещу тях, дори християни заемали видни постове във войската и в управлението на държавата. Но под влияние на съуправителя на империята Галерий, той изменил отношението си към християните и полека-лека започнали и гоненията. И въпреки личната му ненавист против тях, до голяма степен и народът способствал за неговите гонения, особено когато се случил пожар в царския дворец и хората почти повсеместно обвинили християните за него (този пожар бил причината Диоклетиан да издаде втори едикт, който подробно описвал по какъв начин християните да бъдат преследвани, църквите разрушавани, книгите изнамирани и изгаряни и т.н.).

    * Законът на Дванадесетте таблици е приет от римското народно събрание през 451 г. преди РХ (10 таблици) и през следващата 450 г. – останалите две таблици. Целта на закона била да отслаби противостоенето между патриции и плебеи чрез въвеждането в традиционния аграрен ред на държавата на еднакво за всички частно и углавно право. Най-значимият факт на Таблиците било въвеждането на парите под формата на разпространените по това време медни монети, които бивали претегляни и според теглото им се определяла и стойността им. Дванадесетте таблици съдържали: 1 – за съдебното производство (това било процесуалното право, където се описвали видовете искове и жалби, изпълнителното право, съседбните процеси и т.н.); 2 – за грабителството (видовете грабителство и наказанията, размерите на глобите и т.н.); 3 – за заемите и правата на кредиторите; 4 – за правото на бащата на семейството (това е семейното право, а също начините за признаване на бащинство и за покупко-продажбата на децата); 5 – за наследството и попечителството (това е наследственото право, а също завещанията, наследяването според закона, определяне на законния начин на наследниците и т.н.); 6 – за собствеността и владенията (договори, покупко-продажба, придобиване и изгубване на движимо и недвижимо имущество); 7 и 8 – за пресичането (на границите на участъците) и нанесения ущърб; за замевладеенето (правото на земя и съседските права); 9 – публично право, включително обществените дела (на равните); 10 – погребално (церемониално) право; 11 – божествено право (религии и религиозни обреди); 12 – брачно право (правото на съпруга).

 

в) Гонения срещу християни през Средновековието.

    1. Преследвани заради вярата си.

    Обикновено средните векове се считат за благоприятен исторически период за християнството. И макар до голяма степен това да е така, не трябва да се мисли, че по това време не е имало преследване на християни. Вярващите в Христа са преследвани просто поради тяхната вяра в „отвъдния” живот, в живота в Царството Божие, което е напълно противоположно на живота в света и в греха. Затова винаги е имало случаи, при които християни са пострадвали заради вярата си. И Свещеното Писание ни казва, че християните ще бъдат гонени и убивани и те трябва да са готови за това.

    2. Преследвани и след Миланския едикт от 313 г.

    С издаването на Миланския едикт през 313 година, който дава свобода на религиите в империята, би се очаквало преследванията да бъдат прекратени. И действително, официално християните не били преследвани от властта. И въпреки това отделни управители на области си оставали езичници и преследвали християните. Това ни показва например житието на 40-те севастийски мъченици, които през 320 година били измъчвани и убити, защото не се отрекли от вярата си. Това можем да видим и през двете години на управление на император Юлиян (наричан Отстъпник), който отстъпил от християнството и по всякакъв начин се опитвал да върне езичеството отново в империята; немалко християни били измъчвани и убити по негово време.

    3. Преследвания от страна на други религии и на исляма.

    Гонения били предприемани и в други части на християнския свят, например в Англия привържениците на друидите търсели и убивали християните, тъй като виждали в тяхно лице заплаха за вярата си и за начина си на живот (особено през 4 и 5 в.). Пак в Англия гонението срещу християните се усилило след навлизането в тази страна на езичници-датчани. Със завоюването на Испания от арабите стотици хиляди християни били преследвани и убивани. С името на халиф Ал Хаким е свързано избиването на огромно количество християни в Близкия изток (особено насилията от 1009 година).

    Отоманската империя също предприемала големи гонения срещу християните, балканските страни били особено силно засегнати от преследванията и убийството на християните, събарянето на църквите и унищожаването на богослужебната литература.

 

г) Преследвания на християните в ново време.

    1. Християните като малцинство в дадена държава.

    В ново време християните са преследвани най-често в страните, където то представлява малцинствена група. Известни са много случаи на насилия над християните и тяхното систематично унищожаване. През 1870 година в Корея са издадени смъртни присъди на 8 хиляди християни; през периода 1898-1910 г. в Китай, по времето на „въстанието на боксьорите” (въстанието на ихетуаните, насочено срещу западното влияние в Китай, и главно срещу християнството и християнските мисионери), били убити около 30 хиляди християни.

    2. Комунизмът и християнството.

    В страните от комунистическия блок броят на преследваните и убитите християни не се знае, тъй като е трудно да се даде някаква надеждна статистика, но със сигурност това са няколкостотин хиляди вярващи (а може би и милиони, ако се приеме, че голяма част от убитите по време на сталиновите репресии са били православни). Най-силно било гонението на православните в Русия през 1937 г., когато били арестувани над 160 хиляди християни и били разстреляни около 90 хиляди вярващи.

    3. Военни конфликти и християнство.

    В съвременността християните често страдат поради военни конфликти в отделни страни. В редица африкански страни военните противоборства и конфликти са често явление и когато те се водят от ислямски групировки, то най-честата им жертва са християните. Жертва на конфликтите стават също и църквите на християните, които биват разрушавани или изгаряни до основи. В някои ислямски страни християните са специален обект на нападение от страна на ислямски фундаменталистки групировки, които целят установяването на шариата като закон в техните страни. Цели църкви са подпалвани и изгаряни заедно с богомолците в нея, цели села са били опразвани, след като християните са изгонени от тях, хиляди християни са принудени да живеят в бежански лагери или да напусна домовете си и да се заселят в съседни страни, където отношението към християните е по-малко враждебно.

    4. Християнството – най-преследваната религия в света.

    В днешно време християнството е най-преследваната религия в света. По различни статистики в отделните страни на света днес на преследвания са подложени около 100 милиона християни в около 130 страни, разположени на всички континенти. В това отношение трябва да се посочи, че преследванията могат да имат по-мирен характер или по-жесток характер. Християни са преследвани дори и в най-развитите демократични държави, преди всичко поради законодателството в някои от тях, където на християните е забранено да показват религията си или да се молят на определени места (особено на работното си място). В сравнение с този „по-мирен” начин на преследване трябва да се посочи преследването в държавите, където християнството е в малцинство, особено в страните с мюсюлманско население. Ако се направи сравнение в кои мюсюлмански страни християните са най-преследвани и убивани, може да се посочат следните няколко държави, подредени по възходящ ред на преследванията (първо страните, в които християните са най-малко преследвани, следвани от другите, в които християните са най-преследвани): Афганистан, Саудитска Арабия, Сомалия, Малдивите, Йемен, Ирак, Пакистан, Еритрея, Нигерия, Египет, Сирия, Северен Судан, Катар, Алжир, Либия, Оман, Кувейт, Тунис, Обединените арабски емирати, Индонезия, Палестина, Бангладеш и Малайзия.

    Християни са преследвани и в страни, където мнозинството от населението изповядва някаква друга религия. Например в Лаос, където държавна религия е будизмът, в Индия (с предимно индуистко население), Мианмар (будизъм) и т.н. Тук трябва да се отбележи, че в много страни, в които мнозинството от населението изповядва една религия, всички други религии са преследвани, а не само християнството. Много вярващи са насилвани да се откажат от християнската си вяра и да се върнат към религията на мнозинството. Често те са подлагани на мъчения или са пращани в затворите, ако не се съгласят да се обърнат отново към вярата на техния народ. Някои от християните не устояват и се връщат към предишната си вяра, но и сред тях не са малко онези, които, след като бъдат оставени на свобода, отново се връщат към християнската си вяра и ако се чувстват заплашени в своята страна, те или търсят помощта на правозащитни организации, или пък напускат страната си, ако това е възможно за тях и за семействата им.

 

д) Християнската църква като преследвана църква: както в миналото, така и днес и до края на света.

    Историята посочва, че християните са били преследвани още с начеването на християнството, преследвани са и през цялата своя история, а Свещеното Писание ни посочва, че те ще бъдат преследвани докато свят светува. Защото, казва апостолът, „всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени (2Тим. 3:12). Писанието ни говори също така, че светът ще мрази християните, защото те са Христови: „Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази”, казва евангелистът (Йн. 15:19).

    1. Преследване на християни от страна на другите религии и на държавата.

    Християните днес биват гонени поради различни причини: поради нетърпимостта на други религии към него (както е например в повечето ислямски страни, а също в някои будистки държави), нетърпимостта на местни религии (както е в някои африкански страни, все още пазещи древните си вярвания и шаманизма), както и нетърпимостта на държавата и на законите, които тя приема. Ако за първите две причини би могло да се намери някакво оправдание (често явление в историята на народите е, когато една религия, която е в мнозинство, е нетърпима към друга, която е в малцинство), то за последната няма оправдание, което да почива на религиозни основи, а „оправданието” на съвременните държави се скрива зад фразата „спазване на човешките права”. Щом като в една страна трябва да се съблюдават правата на всички граждани в равна степен, това означава никоя религия да няма някакво предимство или приоритет пред друга религия или вярвания на гражданите. Това дава право на държавите да приемат закони, според които християнството не трябва да заема по-голямо публично място, отколкото другите религии.

 

    2. Съществува ли „законово” ограничаване на правата на християните.

    От друга страна светското устройство на съвременните „развити” страни е наложило приемането на закони, с които се забранява показването на религиозната принадлежност на работното място или по време на публични прояви, организирани от държавата. Изследване от средата на 2013 година сочи, че конкретно в Европа през последните години в 15 страни са приети 14 закона, създаващи условия за дискриминация и преследване на християните. През 2012 година в различни съдилища на европейски страни са взети 169 решения, които са насочени срещу свободното изповядване на вярата от християните. Най-честите ограничения, налагани на християните, са свързани с ограничаването на възможността им да отправят възражения срещу държавата или отделни прояви на агресивни обществени групи, особено когато тези възражения произтичат от тяхната вяра и тяхната съвест, например по въпросите за абортите, за продажбата на таблетките за аборт, за еднополовите бракове и т.н. В много страни е забранено да се проповядва на обществено място (например на улицата), защото езикът на християнската проповед се счита за език на враждата и разделението. Носенето на религиозни символи (например кръстче на шията) на работното място е забранено в много „развити” демокрации.

    Нещо повече, приемането на закони, уж защитаващи равните права на хората, в действителност са насочени срещу християните и дават повече права на други малцинствени групи. Например по въпроса за еднополовите бракове онези, които ги подкрепят, получават по-големи права, в сравнение например със свещенослужителите, които не желаят да проведат богослужебен обред по сключването на подобен „брак” – тези свещенослужители не са защитени от закона, докато защитниците на такива „бракове” имат пълните права да настояват свещенослужителя да извърши церемонията. Подобно е положението и в други области на обществения живот, например ако християнско семейство, което има просторна къща и няколко стаи от нея е предоставило за хотелски помещения, няма право да откаже на двойки-хомосексуалисти да нощуват в техните стаи: законът е на страната на хомосексуалистите, а не на страната на християните.

    3. Преследването на християните и отстъплението от вярата.

    Тези съвременни прояви на дискриминация на християните в „християнска” Европа в действителност показва друг нерадостен факт: християнската вяра на стария континент намалява с всеки изминал ден. Не само че десетки хиляди християни напускат църквите всяка седмица в Европа, но храмове се продават (защото пустеят), християнски ценности се изоставят, за да се угоди на закона или на светската държава, моралните стойности приемат обратна форма: нравственото бива наричано безнравствено, а греховното бива наричано нравствено и правилно. Държавата уж се грижи за равните права на всички свои граждани, а в действителност тази грижа е насочена срещу християните. Ако при даден инцидент има намесен и християнин, то по-голямо „право” получава нехристиянина или атеиста, а християнинът е принуден да се съобрази със законите и да потисне съвестта си, защото в противен случай е наказуем според тези закони (напр., случаят с професора във Флорида, който по време на занятието си по междукултурно общуване накарал студентите да напишат на листче хартия „Иисус” и сетне да го хвърлят на земята и да го стъпчат; поради възмущението на някои студенти той е уволнен, но не защото администрацията защитила християните, а защото се появила опасност за живота на професора. Или примерът за пребиването на уличен проповедник от двама мъже-хомосексуалисти, когато пристигналата полиция обвинила проповедника, че с думите си всява вражда в обществото).

    Отстъплението от вярата е посочвано като възможно състояние на човечеството (срв. думите на евангелиста: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята? Лк. 18:8), но то е индивидуален акт, а не някакво повсеместно явление: всеки християни отстъпва от вярата поради своята слабост, неверие, съмнения, поддаване на съблазните на тоя свят. Ако гонените и преследваните отпадат поради слабост и поддаване на съблазните (срв. думите на евангелиста: който „няма в себе си корен и е непостоянен: кога настане скръб или гонение заради словото, тозчас се съблазнява (Мт. 13:21), то отделни християни отпадат от вярата си не поради гонения, а поради стремежа им към земното, временното, донасящото удоволствие и задоволство от сегашния живот, и поради това те забравят Бога (по-скоро – временните им светски желания и страсти не оставят място за Бога в сърцето на човека). Когато повечето християни в една страна започват да отстъпват от вярата си, тогава тази страна става богоборческа и изключително несправедлива по отношение към християните.

    Но Писанието ни говори, че сегашните страдания на вярващия ще се възнаградят в бъдещия живот при славното Христово второ идване на земята: „Доколкото участвате в страданията на Христа, радвайте се, та, и кога се яви Неговата слава, да се възрадвате и развеселите” (1Петр. 4:13).

      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London