Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



За покаянието

Няколко уводни думи за покаянието.

 

В сегашния период на Велик пост, усилен молитвен живот, по-дръзновени духовни подвизи, често участие в богослужението, проява на дела на милосърдието и състраданието и т.н., темата за покаянието е особена актуална. С тези няколко думи се опитваме да въведем читателя в темата за покаянието, която ще бъде изложена по-нататък в хода на провеждането на Курса по основи на християнството и на православната традиция.

 

1. Определение на покаянието.

Славянската дума покаяние е превод на гръцката „метанойя”, означаваща „промяна на ума, промяна на мислите.” В светски смисъл тя се свързва със съжалението за сторено нещо, със съкрушението за извършена неправда или престъпление, за казана дума или дори за отправен поглед и неадекватно движение. Най-често човешката съвест е тази, която предизвиква това чувство, тъй като съвестта на човека съдържа в себе си нравствения критерий на междучовешкото общуване и на познанието на самия себе си и на другите хора. Метанойя означава да измениш мислите и настроя на ума си, които са те движели, когато си сторил нещо лошо или си обидил и наранил някого, като по този начин приемаш решение повече да не вършиш същото лошо нещо, да не казваш обидните думи, да не повтаряш престъплението, да не пренебрегваш достойнството на другия и т.н.

 

Най-добре покаянието може да се разбере не в светски, а в религиозен смисъл, при което то се намира в най-тясна връзка с отношението между вярващия и Бога. То съществува в различни религии, но най-голяма дълбочина и смисъл то получава в християнството. Само в християнството покаянието произтича от съзнанието за това що е грях и що е греховност и греховни наклонности на човека и необходимостта от преодоляване на греха и на греховните наклонности. „Преодоляване” ще рече борба с тях, противопоставяне на греха и изкореняването му от живота на човека. Тази борба не е по силите само на човека, защото грехът е станал част от съществото му още от рождението му и повредената от първородния грях човешка природа няма силите сама да противостои на греха, който чрез акта на грехопадението е наследен от цялото човечество. Силите на злото и на греха са огромни и човек може да се бори срещу тях само ако потърси помощта на Бога, Който може да изкорени всяко зло и всеки грях в човека, стига той искрено да поиска това от Него.

 

2. Покаянието като тайнство.

Това обстоятелство определя факта, че покаянието в християнството е тайнство, т.е. то е тайна, която Бог е открил на хората с цел тяхното спасение. То е тайнство, при което вярващият гласно изповядва (сърдечно разказва за) греховете си пред свещеника, който също гласно дава прошка на греховете му, като по този начин Самият Бог прощава греховете на вярващия. Покаянието е израз на съзнание за греховност и вина, което намира външна изява чрез думите на каещия се. Покаянието е най-съществената част на тайнството изповед, което е установено от Самия Иисус Христос, който казва на апостолите (т.е. и на църковната йерархия, като наследница на апостолите): „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Мт. 18:18). Свещенослужителят, при тайнството свещенство, е получил властта да „свързва” и да „развързва,” при което Бог, като вижда в сърцето на каещия се, прощава греховете.

 

3. Вътрешно и външно (с думи) изразяване на покаянието.

Гласното изповядване на греховете е резултат от съкрушението на сърцето, тъкмо то най-напред взема решение да бъде очистено от даден грях (дадени грехове) и подтиква вярващия и с думи да ги изкаже и да помоли Бога за прошка. Гласното опрощаване на греховете от страна на свещенослужителя става по силата на дадените му от Светия Дух благодатни дарове, които той получава в тайнството свещенство и даденото му право да прощава или да задържа греховете на каещите се, тъй като Самият Христос казва: „На които простите греховете, на тях ще се простят; на които задържите, ще се задържат.” Човешкото слово е дадено на хората от Бога с цел обмяна помежду им на мислите, които са в техните сърца и в техния ум. Човек разбира другите не по телепатия, а чрез думите и действията им. Радостта, съжалението, скръбта, любовта и т.н. се изразяват преди всичко чрез думи и действия. Така и покаянието, съкрушението за сторен грях или злина, се изповядва с думи и чрез действия, по същият начин и свещенослужителят с думи и действия дава прошка на греха и в общуването между каещия се и свещенослужителя невидимо присъства и Бог, Който в действителност прощава греховете. Тези белези на покаянието и съответно на тайнството изповед идват да покажат, че покаянието и изповедта не могат да бъдат само мислени, нито пък изказвани не пред свещенослужител (например, пред своите близки или пред икони и т.н.).

 

4. Резултатът на покаянието.

Резултатът на покаянието е въздържането от извършване на грехове, които вече сме изповядали. Светите отци препоръчват честото разкаяние за сторените грехове, което да предпази човека от още по-нататъшно упорство в греха. „Душата на човека, който има обичая често да изповядва съгрешенията си, се въздържа от грехове, като се сеща, че отново ще отиде на изповед, и обратно, неизповяданите грехове лесно се повтарят, като че се вършат на тъмно или нощем, когато никой не може да ги види,” казва св. Игнатий Брянчанинов. Покаянието трябва да бъде „покаяние на дело,” а не само на думи или в мислите. „Дори всички духовници, патриарси, архиереи и целият свят да ти е простил, няма да бъдеш опростен, ако не се покаеш на дело,” пише архим. Нектарий (Антонопулос), като привежда думите на свщмч. Козма Етолийски. Макар покаянието да означава, че каещият се признава себе си за грешник, в действителност не само това признание е целта на покаянието: „Значението на покаянието не е в това, да се признаеш за грешник – това би било твърде просто нещо. То е в промяна на начина на живот, който те е водил към греха,” казва архиеп. Йоан Шаховски.


      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London