Българска Църква в Лондон


Българска Православна Църква

Св. Иван Рилски

Лондон



Иисус Христос – основание и осъществяване на мисията на Църквата


1. Увод.

Темата за Иисус Христос и за мисията на Църквата е неразделно свързана с различните аспекти на християнското учение, такива като същността на Бога и отношението Му към творението и човека, Боговъплъщението, Христовото дело на земята, Неговата кръстна смърт и Възкресение, Изкуплението на човечеството, същността на Църквата, нейният живот, есхатологичната надежда и очакване на вярващите в Христа и т.н. Още от първите години на установяване на християнството като позволена религия, а още повече по време на първите няколко вселенски събора, разглеждането на въпроса за Христовото дело било неразделно свързано с разглеждането на въпроса за Бога в три Лица и за Самия Христос, което по-късно неминуемо довело и до разглеждането на въпроса за това що е Църквата и каква е нейната роля в живота на вярващите и на света като цяло. Темата за същността на Църквата и нейната роля неизбежно се свързвала и с апостолската дейност на вярващите по разпространението на християнската вяра сред народите по света. Тази дейност невинаги била наричана мисионерска и самата мисия на Църквата не получила през първите векове на християнството достатъчно църковно изяснение.

Едва с развитието на християнското богословие, когато се появила необходимостта да се разсъди върху богословското обосноваване на апостолството като Христово свидетелство в света, се появяват и отделни аспект на църковното учение за мисията на Църквата и нейното назначение в живота на вярващите и в живота на света като цяло. С развитието на науката богословие от последните три века, и особено във връзка с широката мисионерска дейност на Църквата от 17 и 18 век насам и необходимостта тази дейност да бъде и богословски изяснена, се появява и християнското учение за мисията на Църквата като отделен аспект на цялостното християнско учение. Мисията на Църквата получила своето богословско изяснение преди всичко в римокатолическите и протестантските богословски съчинения, а чрез тях се наченало богословското обосноваване на мисията на Църквата и от гледна точка на православието.

Необходимо е да отбележим, че мисионерството (или учението за мисията на Църквата) влизало в състава на изучаваните богословски дисциплини в повечето християнски школи по света, като то се изучавало преди всичко като мисионерство на съответната голяма християнска община – православната, римокатолическата, протестантската и англиканската. Това дало основанието мисията на Църквата да се разглежда преди всичко като църковна дейност на съответната християнска общност, чрез която се доказва истинността на нейното учение и църковна практика като опозиция или противопоставеност на другите християнски общности, като по този начин мисионерството приемало конфесионален оттенък.[1]  Често мисионерството[2]  и самата мисия на Църквата се схващали като борба срещу учението и църковната практика на „чуждите” християнски общини и доказване на истинността на собственото учение и собствения църковен живот.[3]

Едва в последно време, от началото на 20 век, и особено след учредяването на различни академични богословски организации за мисионерски изследвания, които се стремят да развиват въпроса за мисията на Църквата без придържане към учението и богословието на конкретни християнски общности, темата за същността на Христовата мисия, а заедно с нея и темата за същността на Църквата и на Христовото дело, започва да се разработва по-систематично и по-широкообхватно. Но дори в този период мисията на Църквата се разглеждала от конкретни конфесионални позиции и същевременно се забелязвал стремежът за търсене на общоцърковно становище по въпросите на християнската мисия. Това становище неминуемо изисквало изясняване на въпроса за това кой е Иисус Христос и каква е същността на Неговата Църква, която чрез апостолите и техните ученици, чрез вярващите в Христа осъществява и ще продължи да осъществява Христовата мисия в света. В настоящата работа се опитваме да отговорим на тези въпроси от гледна точка на православната църква. Задачата ни не може да бъде изцяло решена, първо заради ограниченията на обема, който една статия може да си позволи, и второ заради недостатъчното изясняване на тези въпроси от православното богословие, от православната църковна йерархия и от отделните православни църкви като цяло.[4]

2. Иисус Христос – основание на мисията на Църквата.


Понятно е, че за мисия на Църквата можем да говорим едва след като сме изяснили какво е Църквата. Можем да си изясним какво е Църквата едва след като сме разгледали Кой е Нейният основател и каква е Неговата роля и ролята на самата Църква за осъществяването на Божия план за света и за човека. А изясняването на въпроса за това кой е Иисус Христос и по какъв начин Той е основание и фундамент на всяка мисия изисква разглеждане на въпроса за Пресветата Троица и ролята на Нейното Второ Лице, Божия Син, в Божието домостроителство и в мисията на Бога и на Неговата Църква в света.

Преди да се спрем на мисията на Бога и на Неговото Второ Лице, трябва да посочим евангелския призив, на основата на който на Петдесетница току що учредената Църква начева своята видима мисия, продължаваща вече повече от две хиляди години. В богословието този призив е наречен „велик призив,” с което се обозначава неговото изключително значение за Църквата и за нейното разпространение до краищата на вселената, както ще бъде разпространена и Христовата Блага вест (срв. Мт 24:14). Иисус Христос отправя призива Си към апостолите след Своето Възкресение и в самия край на Своето Евангелие, където чрез думите Си Той като че отправя последна заръка към Своите ученици и им казва в какво се състои мисията на вярващите в Него, като същевременно ги уверява, че Той е с тях през всички дни до края на света: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух,  и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.”

Първият и най-характерен признак на мисията е изпращането[5] на вярващите сред все още неповярвалите с цел тяхното научаване на истините на вярата, кръщаването им, утвърждаването им в Христовата вяра и съхраняването на Христовото учение в неговата пълнота. Пратеничеството е главният белег на християнската мисия: без пратеничество не може да има мисия, а без изпълнението на мисията пратеничеството губи смисъла си.[6] От тази гледна точка разглеждането на въпроса за Троичния Бог, за Неговата мисия и за мисията на Църквата предполага разглеждане и на пратеничеството като главен белег на отношенията между Бога и Неговите Лица и Бога и Неговите люде, т.е. вярващите в Иисус Христос и изпълняващите Неговите заповеди. По този начин в действителност говорим за тринитарните основания на мисията, макар в настоящата работа вниманието ни да е съсредоточено главно върху Личността на Иисус Христос като главен фундамент на мисията на Църквата.[7]

Пратеничеството може да се види първом в отношенията между Бога Отца и Божия Син, Сам Иисус Христос свидетелства за Себе Си, че е пратен от Отца Си: „Който приема вас, Мене приема; а който приема Мене, приема Този, Който Ме е пратил” (Мт 10:40); „Аз съм излязъл и дохождам от Бога; защото Аз не съм дошъл от Себе Си, а Той Ме прати” (Йн 8:42); „Но когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона,  за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението (Гал. 4:4-5). И старозаветното Свещено Писание посочва свидетелството на Божия Син, че Той съществува от вечни времена и че мисията Му е определена още от край време: „И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? от тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля и Чийто произход е от крайвреме, от вечни дни” (Мих 5:2); „Слушайте Ме, острови, и внимавайте, народи далечни: Господ Ме повика още от утроба, от майчина Ми утроба нарече името ми” (Ис 49:1).

Пратеничеството на Божия Син като Иисус и като Христос се свързва и с Неговата същност като Господ и Спасител. Старозаветното откровение ясно говори, че няма друг Спасител освен Господ: „Аз, Аз съм Господ, и няма спасител освен Мене” (Ис 43:11), а новозаветният текст потвърждава, че тъкмо Иисус ще спаси народа от греховете му: „Не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му (Мт 1:20-21).

Христос не само говори за Себе Си, но ясно посочва Своя Отец и Светия Дух. По този начин не само се разкрива истината за Троицата, но се посочват и отношенията между трите Лица, в които пратеничеството има особено място. В Свое Лице Христос посочва на хората и непостижимата Божия същност, която не може да бъде видяна или позната: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Йн 1:18). Православното богословие разкрива Божията непознаваемост и същевременно Неговата относителна познаваемост чрез Божиите енергии.[8] Но в плана на спасението Иисус Христос не оставя съмнение у слушателите Си, че познанието на Бога и на пратения от Него Христос е живот вечен: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Йн 17:3). Христос обладава цялата пълнота на Божията власт, предадена Му от Отца, чрез която Той може да даде на вярващия познание за Бога: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие” (Лк 10:22).

Своето пратеничество Христос разглежда и като жертва на Бога Отца в името на делото на спасението. Но това „отдаване” на Сина от страна на Отца не е нищо друго, а изява на безпределната Божия любов към Единородния Син, към света, който Бог е създал, и към вярващите в Христа, които чрез вярата си могат да наследят вечния живот: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йн 3:16). Чрез акта на Боговъплъщението (това „отдаване” на Сина от страна на Отца) Христос начева Своята видима мисия, като я прави явна на Своите ученици и на всички онези, които Го следват и се поучават от думите Му. Мисията Му е в поучаването, в проповядването, в изцеряването, в упътването към вярата и спасението на душата (срв. Мт 4:23, 1Пет 1:9). Христовата мисия е в обявяването на Царството Божие и посочването на най-важните негови черти не чрез преки определения, а чрез множеството притчи и метафори, които чрез образния характер на изложението си възбуждат душата и възвишават ума към иначе непостижимата същност на Царството.

Бидейки Помазаник на Своя Отец, Иисус Христос понизява Себе Си и чрез личен пример посочва на учениците Си и иска от тях не велики и непостижими дела, а дела на милосърдие, помощ, защита, та в крайна сметка чрез тези „малки дела” те да могат да придобият Божието благоволение. Още старозаветното откровение ни разкрива истината за Божието помазване с цел благовестие, изцеление, проповед, утешение: „Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници - отваряне на тъмница, да проповядвам благоприятната Господня година и деня за отмъщение от нашия Бог; да утеша всички тъгуващи, да възвестя на тъгуващите в Сион, че на тях, вместо пепел, ще се даде украшение, вместо плач - елейна радост, вместо отпаднал дух - славна одежда” (Ис 61:1-3). По подобен начин в Своето евангелие Спасителят посочва на учениците Си, че Царството Му ще заслужат онези, които с вяра, любов и милост предлагат храна на гладния, вода на жадния, покрив на бездомния, дреха на голия, утеха на болния и на затворения и т.н. (срв. Мт 25:34-40).

Христовата мисия като пратеничество от Отца се съзира в жертвеното Му служение („Синът Човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина,” Мт. 20:28; „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците,” Йн 10:11), в подчинението на волята на Своя Отец („Слязох от небето не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил,” Йн 6:38), в благовестие на Царството на всички народи („И на другите градове трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен,” Лк 4:43), в изпълнението на промисъла на Своя Отец да стане светлина за народите и спасение до край земя („Малко е, че Ти ще Ми бъдеш раб, за да се възстановят колената Иаковови и да се възвърнат остатъците Израилеви, но Аз ще Те направя светлина за народите, за да се простре Моето спасение до земните краища,” Ис. 49:6).

Като връхна точка на Христовата мисия в света може да се посочи Неговото изкупително дело и даването на възможност всеки човек, който повярва в Него и изпълнява Неговите заповеди, да получи спасение на душата и да наследи Царството Божие. Кръстната Му смърт и Възкресението са изява на Божието домостроителство, но те са краен израз и на Христовата мисия като Изкупител, а също така като Справедлив Съдия, Който призовава всички към спасение, но ще го заслужат само онези, които имат вяра в Него и дела на вярата си. В Своята премъдрост, и знаейки трудността на задачата за неотклонно следване Нему, Спасителят обещава на учениците Си, че ще им изпрати Утешител, Дух на истината, Който ще ги упътва, ще им помага и ще остане с тях завинаги.

Божието пратеничество е характерно не само за отношенията между Трите Лица на Троицата, не само във видимото „изпращане” на Божия Син в света за спасението на човеците, но и в „изпращането” на Светия Дух, Който да придаде на Христовата мисия и на мисията на Неговите ученици (и на всички вярващи в Него) светостта и съвършенството на познанието на истината. Свещеното Писание ясно ни говори за изпращането на Светия Дух от Бога Отца: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йн 14:26). „Научаването” от Светия Дух е тъкмо познание на истината и на Божиите дела в света. Самият Христос обещава на учениците Си, че ще им изпрати Утешителя и същевременно Писанието ясно говори, че Светият Дух изхожда от Отца и свидетелства за Христа: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене” (Йн 15:26).

Христос не оставя съмнение у учениците Си относно помощта и упътването на Светия Дух и трудностите, които те трябва да преодоляват в света по време на мисията си по разпространението на Христовата вяра. Спасителят им обещава, че Духът на истината, Когото те са познали, ще пребъдва в тях и същевременно ги предупреждава, че светът ги мрази, защото те не са от света, а са Божии избраници. Той обещава да им даде Утешителя, „Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде” (Йн 14:17) и в същото време казва за вярващите, че „светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него (Йн 17:14). Христовите благовестници, т.е. Неговите мисионери, които се подвизават в Христа и се намират под въздействието на Светия Дух, не трябва да се съмняват, че пратеният Утешител ще пребъдва с тях завинаги: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки” (Йн 14:16).

Посочените отношения между Лицата на Троицата и вярващите в Христос не само разкриват Божията мисия и мисията на самите вярващи чрез освещаването на Светия Дух, но посочват Божията любов към людете и Божието желание всички човеци да се спасят (срв. 1Тм 2:4). Същевременно Бог си избира Свои люде, за да изпълни конкретна Своя задача (Сам Христос избира Своите апостоли, срв. Лк 6:14, сетне избира други 70 Свои ученици, срв. Лк 10:1) и по същия начин Светият Дух Си избира Свои люде с оглед на Неговото дело: „Когато те служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал” (Деян 13:2). Тъкмо избраничеството за мисия е една от причините Църквата да не разполага с толкова мисионери, колкото са вярващите в отделните енории и епархии, а само с онези, които Светият Дух Си е избрал и Църквата е утвърдила като нейни Христови благовестители, т.е. Христови мисионери.

3. Иисус Христос – осъществяване на мисията на Църквата.


Иисус Христос е както основа и непоклатим фундамент на мисията, така и нейно осъществяване и реализиране. Божията мисия е изявена в отношенията между трите Лица на Троицата и същевременно тя е изявена в Иисус Христос и основаната от Него Църква. Тъкмо Църквата е тази, която прави възможно осъществяването и реализацията на мисията – както като мисия невидима и вътрешноприсъща на Бога и на Неговите Лица чрез отношенията на пратеничество, така и като видима мисия чрез дейността на Светия Дух в света и на Божията Църква (вярващите в Христос) чрез избраните от нея Христови мисионери. Да говорим за Христовото осъществяване на мисията означава да говорим за Църквата и за нейната мисия.[9]

Като изясняваме въпроса за Църквата и за нейната мисия, следва в самото начало да посочим изконно християнското разбиране за Църквата: тя е събранието на вярващите в Христос, търсещи спасение на душата си чрез подвизаване в Христовите истини и стремеж към богопознание и обожение.[10] Същевременното Църквата е богочовешко единство, т.е. тя не е нито само човешко устроение, нито само Божествена институция, а единство на основаната от Христа и вечно съществуващата Църква (невидимата Църква) и конкретното земно събрание на вярващите в Христос, които в дадения исторически период на Църквата се подвизават в нея, т.е. в Христа. Иисус Христос е Глава на Църквата и от тази гледна точка Църквата е Христос и Христос е Църквата. Мисията на Христос е мисията на Църквата и всяка мисия на Църквата е в действителност Христова мисия.[11] Действията на Светия Дух в света дават силата и мощта на Църквата да проповядва Христовата Блага вест във всяко време, на всяко място, при всякакви обстоятелства, при което настоящето се въплътява в бъдещето, днешната мисия на Църквата е нейната утрешна пълнота.[12]

От гледна точка на земната история на Църквата следва да се отбележи, че тя е основана от Христос в конкретен момент от Неговото служение и нейната основа не може да бъде разрушена от никого и от нищо: „Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мт 16:18). Това ще рече, че никой и нищо не може да разтури събранието на вярващите в Христос, ако те пазят единството на вярата и изпълняват Христовите заръки и заповеди. Вярващите в Христос пребъдват в Него и поради това дават богат плод (на вярата и на делата на своята вяра): „Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод” (Йн 15:5). Църквата е съставена не само от вярващите в Христос, но от вярващите, в които живее Божият дух: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?” (1Кор 3:16; срв. също 1Петр 4:14). На Петдесетница Църквата е оповестена като пълнота, не може да има Църква, ако тя не изразява пълнотата на Божия живот, нито може да има събрание на вярващите в Христос, които да бъдат само частично вярващи или частично да изпълняват Божия закон.

Христовата мисия се осъществява в Църквата и чрез Църквата (т.е. от вярващите в Христа чрез техните мисионерски усилия и чрез Божията помощ) само когато ние я разбираме като богочовешки организъм и в църковния си живот разбираме, че църквата е нов живот, а не просто „църковен живот,” както често говорим за себе си като вярващи в Христос, принадлежащи към конкретна църковна община (енория, епархия, поместна църква). Църквата е Христовото тайнство, което е новият живот в Христа, чрез нея светът може да бъде спасен и да бъде изкупен, стига той достойно да приема даровете, които Самият Христос дава на Църквата Си: „Църквата, тайнството на Христос, не е някакво „религиозно” общество от обърнали се към Него, тя не е организация, която е призвана да задоволи „религиозните” нужди на човека. Тя е нов живот и следователно тя изкупва целия живот и цялото същество на човека. Чрез човека Църквата спасява и изкупва света. Може да се каже, че „този свят” се спасява и изкупва всеки път, когато отговори на Божествения дар, когато го приеме и живее чрез него.”[13]

Църквата като събрание на вярващите в Христа е изпратена в света, за да проповядва Благата вест и да оповести на всеки народ и език Христовия закон. Пратеничеството по този начин е продължено в конкретния исторически период, в който човеците са призвани да търсят Бога, да Го познаят и да проповядват истината за Него на всички племена и народи. Христос посочва Своето пратеничество от Отца и Самият Той по същия начин посочва на учениците Си, че и те ще бъдат изпратени в света на проповед: „Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Йн 20:21). Проповедта е насочена не само към човеците, а към цялото творение: „идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Мт 16:15).[14]

Христовото благовестие (Христовото свидетелство в света, както по-привично православието възприема мисията на Църквата) има едно съдържание, но се осъществява в различни форми. Пратеничеството означава мисионерът да се дигне и отиде в други земи и краища, където Христовото име все още не е познато на онези племена и народи и да възвести Неговото Царство.[15] Мисията може да се разглежда и като събиране на разпилените Христови последователи и постигането на единство във вярата.[16] Тя може да бъде благовестие на всяко място и по всяко време, независимо от територии, обстоятелства, социално положение и т.н., като важното в този случай е желанието и способността на мисионера да живее живота на онези, сред които проповядва и същевременно да обновява този живот в съответствие с повелите на Христовото евангелие.[17] От тази гледна точка мисията най-често се определя като „вътрешна” и „външна:” чрез първата с Христовите истини биват просвещавани хората от собствения народ и живеещите на собствената територия, а чрез втората биват просвещавани „чуждите,” най-често – живеещите в друга страна и говорещи друг език.

Както в своята история,[18] така и в съвремието, православните църкви като цяло осъществяват вътрешна мисия, т.е. работят за утвърждаването както на вярващите, които не са достатъчно утвърдени във вярата, така и на т.нар. „номинални християни,” които само по име са такива (по силата на факта, че са кръстени, било по собствено желание, било по съвет или настояване на други), но които не са действителни членове на Църквата. Най-честите форми на подобна „вътрешна” мисия са благотворителността, милосърдната дейност (включително дейности сред сираци, бедни, стари хора, затворници, алкохолици и наркомани и т.н.) и просветата чрез неделни училища или други форми на православно образование. Православните църкви нямат изградени мисионерски институти (мисионерски отдели на църквата или на отделни епархии и митрополии) и конкретни мисионерски програми и учебни заведения, готвещи мисионери за Христовото благовестие сред онези, които все още не са чули Христовото име и не познават Неговата Блага вест.[19]

Същевременно православното богословие добре е обосновало учението за Иисус Христос и за Църквата, без да говори пряко за нейната мисия, но „черпи” мисионерски теми тъкмо от вътрешноцърковния живот на православните вярващи.[20] Този факт се подкрепя от развитието на литургическото богословие (а също евхаристийното богословие) и съзирането на „мисионерския императив” тъкмо в светата литургия и в светата евхаристия. „Нищо не разкрива по по-добър начин отношението между Църквата като пълнота и Църквата като мисия, както това се разкрива в евхаристията – централното действие на литургията на Църквата, тайнството на самата Църква,” пише Шмеман.[21] Вярващите придобиват Светия Дух както чрез светата евхаристия и чрез приемането на светото причастие, така и чрез тайнствата на Църквата, молитвите, делата на любовта и т.н., посочва Майендорф.[22] Не само причастяването със светите дарове по време на светата евхаристия, но с целия си живот вярващият трябва да настрои живота си изцяло според Христовото благовестие. Въпросът, който вярващите трябва да решат, е правилното изповядване на Христа, на своята вяра в Него и на вярата си в Църквата Христова.[23]

Ако „Църквата е мисия, да бъде мисия – това е нейната истинска същност, нейният истински живот,”[24] и ако същността й може да се изрази чрез мисията на Бога и Неговите съработници – мисионерите, то трябва да си отговорим на въпроса и за това, как участваме в живота на Църквата, тъй че тя на практика да се изявява като мисия и ние самите да осъществяваме мисия. Богословието разсъждава върху различни аспекти на учението на Църквата и на Христовите заповеди и тези разсъждения трябва да отразяват и реалния живот на вярващите. За разлика от други християнски общности, православното богословие винаги е било практическо (макар понякога и да се срещат абстрактни богословски съчинения с малка практическа приложимост).[25] Това се свързва преди всичко с факта, че то до голяма степен отразява богослужебната традиция на православието: „За православните цялото богословие се намира в богослужението, а цялото богослужение – в богословието… Затова изучаването на православното богословие трябва да включва и изучаването на богослужението,” заключава Стамулис.[26]

Същевременно Иисус Христос установява Църквата и изпраща апостолите на мисия не само като те спазват и изпълняват Неговите заповеди (т.е. спазват и на практика изпълняват вътрешноцърковните принципи на живот в Христа), но и като поучават, кръщават, отново поучават и утвърждават вярващите в тяхната вяра в Христос и в живота им на членове на Църквата.[27] Вярващите в Христос са „съблекли ветхия човек”, „облекли” са се в новия, „който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Кол 3:9-11). Мисията на Църквата не прави разлика между „нашите” и „чуждите,” тя не цели утвърждаване във вярата само на собствената ни енория или собствената ни християнска община, а на всеки, с когото влезем в досег, като го учим, кръщаваме и отново го учим, докато достигне до „познание на истината” (1Тм 2:4) и видим във всеки ближен Христос, ако действително вярваме, че всичко и във всичко е Христос.

Този важен аспект на Христовата мисия – откритост на Църквата към всеки, който е наш ближен и който има да научи за Христа и Неговата Блага вест – налага да преоткрием смисъла на Църквата като мисионерско тяло, което не може (по самата си същност) да изгуби мисионерския си устрем, иначе тя би престанала да бъде Църква:

„Трябва да преоткрием една главна истина: Църквата в своята същност е Мисия, основата на живота й е в заповедта на Христос: ‘идете, научете всички народи.’ Християнска община, която изгуби този мисионерски устрем и цел, която стане егоистична и съсредоточена само върху себе си, която се ограничава само до ‘задоволяване на духовните нужди на членовете й,’ която напълно се идентифицира с конкретна нация, общество, обществена или етническа група – тя е поела пътя на духовен упадък и смърт, защото духовните нужди на християните са тъкмо в споделяне на живота и на Истината с колкото се може повече хора и, в крайна сметка – с целия свят. По този начин мисията е най-органичната нужда и задача на Църквата в този свят, тя е реалният смисъл на присъствието на Църквата в историята и във времето между първото и второто идване на Господа”[28]

Позволихме си този дълъг цитат, тъй като той особено точно разкрива състоянието на немалка част от православните църкви днес (макар горната мисъл да е изказана преди повече от 50 години), които в немалка степен виждат целта си тъкмо като задоволяване на духовните нужди на членовете си и които действително се идентифицират със „своята” етническа или езикова общност. Големият православен мисиолог и архипастир на православната църква архиеп. Анастасиос Янулатос също предупреждава за опасността от „забравяне на универсалния характер на християнството” и съсредоточаване на църковния ни живот само в собствената църковна община.[29] Православието, според главата на Албанската православна църква, е длъжно добре да разбира своята отговорност в света и да живее в съответствие с нея.30

Ако мисионерството е вътрешна необходимост за всеки християнин,[31] как на практика изпълняваме Христовата заповед да учим другите, да ги кръщаваме и да ги утвърждаваме във вярата им? Като вършим това в собствената си енория, епархия или църковна община – добре правим: толкова кръстени са си останали непросветени и стоят далеч както от своята местна църква, така и от вярата в Христос. Но как различаваме кое е мисия на Църквата (според както и до днес Христос Сам върши Своята мисия чрез Църквата Си и според както Той ни е заповядал) и кое е наш дълг като християни? Когато чуем изрази от типа „Мисията на християнския ми живот е да не пропускам нито една литургия,” или пък: „Моята мисия е да науча православните песнопения и да пея на Бога в нашия храм, докато мога,” трябва да разсъдим, че ако това е мисия, значи ние нямаме задължения като християни, нито някакви отговорности – нали всичко, което вършим в енорията ни, е мисия, казват някои? Въпрос на дискусия е и съждението, че да нахраниш гладния, да приютиш бездомния, да утешиш вдовицата или лишения от свобода и т.н. също е мисия. И не са малцина християните, които са убедени, че с тези дейности те вършат мисията на Църквата. А когато се разбере, че трябва да се дигнем и да отидем сред „чуждите” (т.е. сред „другите”)[32], сред онези, които никога не са чували името Христово, че трябва да престъпим „църковната ограда” и отидем „в света” (и дори да отидем „извън Църквата”)[33] тогава може да се разсъди докъде се простира мисията на Църквата и докъде – нашата отговорност като християни и като последователи Христови.

При такова разбиране на мисията на Христа и на Църквата (чрез мисионерските усилия на призваните за това важно служение на Църквата) мисионерът може и трябва по конкретен начин да приложи в живота си дори и най-абстрактните положения на църковното учение и на богословските му изяснения. Не е лесно, например, да учим за крайната цел на мисията на Църквата (спасението на душите, или Божията слава, или съзиждането на Христовата Църква като Тяло Христово, и т.н.) и същевременно да покажем как тази цел конкретно определя нашия живот като вярващи в Христа.[34] Но ако правилно се подвизаваме в Христос, ако животът ни приема белезите на Христовия живот (според както Майендорф говори, вж. по-горе цитата от съчинението му от 1989 г., с. 473) и ако служението ни на Бога и на Неговите люде е служение на Христови съработници, тогава Бог Сам ще ни дари даровете на слово, на поучение, на проповед, на разбиране на Царството и на живот в Бога; чрез дадените ни от Бога таланти можем да достигнем до състояние да предадем на другите и най-трудните за разбиране Христови изисквания и тайни на Царството, защото чрез нас ще говори и Самият Дух Свети.[35]

4. Заключение.


Иисус Христос е Алфата и Омегата, Той е началото и краят, и за онзи, който победи (който устои във вярата и неотстъпно я изповядва), Той ще му бъде Бог, а той пък ще Му бъде син (срв. Отк 21:6-7). Христос е и основанието на Църквата, Неин Глава и неизменен Ръководител, а чрез нея Той е осъществяването на мисията на Бога и на човеците в синергията на Божията милост (на Божиите енергии, на Божията благодат) и човешкото боготърсачество.

Христос е крайъгълният Камък, Църквата е стройното Негово здание и нищо не може да преодолее този неизменен съюз: Той сам съгражда Църквата си и портите адови не могат да й надделеят (срв. Мт 16:18). Мисията е мисия на Бога, на Самия Христос и на Неговата Църква, тя е изпълнение на Божия промисъл за света и за човека – за цялото творение – от началото на времената и до техния свършек. Същевременно Църквата е пълнотата на битието и залогът на спасението, а мисията е проповядването и оповестяването на есхатона, който е и битието на Църквата. В тази връзка Шмеман пише:

„В деня Петдесетница, когато пълнотата на Църквата бе оповестена веднъж и завинаги, се начева и времето на Църквата – последният и най-важен отрязък от историята на спасението. В онтологичен план единственото ново нещо, а следователно и единственото сотериологично съдържание на този отрязък, е тъкмо мисията на Църквата: проповядването и оповестяването на есхатона, който е битието на Църквата, в действителност – нейното единствено битие. Тъкмо Църквата като мисия дава на времето неговата реална значимост, а на историята – нейния истински смисъл. И мисията е тази, която признава за верен отговора на човека в Църквата и ни прави действителни съработници в делото на Христа.”[36]

В това разбиране за Христос, за Неговата Църква и за мисията на Църквата се съдържа и разбирането на задачите, които стоят пред съвременните християнски общини, ако те искат да останат верни на Христовите заповеди и на Неговата Блага вест. Реалната значимост на времето се съдържа в мисията на Църквата, която може да ни направи действителни съработници в Христовото дело и сънаследници на Неговото Царство. Това разбиране за Христовата мисия и за мисията на Църквата е особено близко до православното учение и до богатото наследство на православната традиция, което задължава православните църкви да се стремят още повече да утвърждават мисионерския дух във вярващите и така да изпълнят Христовия велик призив на дело, тъй че истините на православието да не остават затворени в собствените ни общини, а да огреят със силата и непреходността си всички народи по света. Това може да стане, ако отново, както по времето на светите апостоли, поемем трудния, но благодатен път на православното мисионерство и на утвърждаването на целия свят в Христовите истини.

Валентин Кожухаров
Статията публикувана в книгата Господ Иисус Христос и Църквата. Богословски изследвания. Делипапазов А., Загарова М., Ковачева Е., Николова И., Кожухаров В., Николов И. Изд. ИМН-Пловдив, 2014 г., стр. 74-94.

Снимка: google.bg images

Цитати


1  За да избегнем широката дискусия за това какво е Църквата и кои от големите християнски общности я съставляват (т.е. кои от тях влизат в нейния състав и кои са престанали да бъдат Църква), тук ще използваме термина „конфесионален” със значение „отнасящ се към конкретна голяма християнска общност: православна, римокатолическа, протестантска или англиканска.”

2  Както в християнските школи на всички други християнски общности мисионерството е конфесионално, така и в Българската православна църква то има своята конфесионална (православна) интерпретация, където разбирането е, че „мисионерството е наука, която разкрива системно отклоненията и отстъпленията от истинското Христово учение във вероучението и нравоучението на съвременните инославни християнски общества, секти и противохристиянски религиозно-философски учения и посочва тяхната несъстоятелност и лъжовност” (Дюлгеров, с. 3).

3  Ето как се е определяла целта на мисията у нас: „Целта на църковната мисия е: 1) просвещаване със светлината на Христовото учение и обръщане към истината стоящите вън от оградата на Църквата Христова (иноверни, инославни, сектанти и др.); 2) събуждане, съживяване, задълбочаване и заздравяване на християнската вяра и християнския живот; 3) ограничаване на греха и злото и насаждане правдата и любовта Божия; 4) всестранно подпомагане на човека и християнина в неговите духовни и материални нужди; 5) християнизация на църковното общество в духа на истинското православие. (Дюлгеров, с. 7).

4  Тук оставяме настрана откъслечните съждения за Христос и мисията на Църквата според старите учебници (като посочения по-горе учебник по мисионерство на Дюлгеров) или посоченото само на няколко страници в съчинението на Панчовски (срв. Панчовски, с. 14-21); дори и в руската, гръцката и румънската православни църкви няма цялостно изследване, посветено на православното виждане за мисията на Църквата като самостоятелно богословско разсъждение: най-често за мисията се говори и се пише като част от съдържанието на дисциплините апологетика, инославни изповедания (сравнително богословие, както то е наречено в някои православни богословски школи), пастирско богословие и сектология (или икуменизъм, където тези предмети съществуват и се преподават).

5  На български език „великият призив”е наречен така по смисъл, докато в други езици, напр. немски, английски и т.н. той е преведен като „великото изпращане” с цел изпълнението на конкретна задача или задачи (каквото е значението на думата commissioning в израза “Great Commissioning”).

6  Достъпно и същевременно задълбочено изяснение на въпроса за „великия призив” може да се види в съчинението на Роуз Даусет „Великият призив”, където той конкретно се свързва с различните видове мисионерска дейност на вярващите в Христос (срв. Dowsett, pp. 8-15, 43-50).

7  Изясняването на Христовата мисия като мисия на Бога (Missio Dei) е тема в християнското богословие едва от последните няколко десетилетия, начевайки от Карл Барт през 30-те години на 20 век и усилено развивана в сегашно време; срв. дискусията по този въпрос у Schreiter, рр. 155-156, Tennent, рр. 74-103; кратки формулировки могат да се видят също у Кожухаров 2010, с. 16-17, 46-47.

8  В българското православно богословие кратко изяснение на същността на Божиите енергии може да се намери у Митев, с. 53, където те, спрямо творението, се разглеждат като Божия благодат (пак там); въпросът за изявата на Божиите енергии като Божия благодат е доразвит от Стоядинов, с. 90-96.

9  Тук следва да обърнем внимание, че съществува разлика между учението за Църквата и учението за Църквата като мисия: понякога в християнското богословие може да се срещнат мнения, че православието тъкмо затова не познава мисията във формите и методите, използвани от векове от неправославните мисионерски организации, защото за него е достатъчно да изясни същността на Църквата, т.е. да развие и обоснове еклесиологията, което от своя страна изяснява и въпроса за Христовото свидетелство в света, т.е. мисията на Църквата. В тази кратка статия не можем с достатъчна пълнота да посочим разликите между двете, но се надяваме, че и беглите бележки за отношенията между Христос, Църквата и мисията биха могли да подскажат на читателя някои основни белези на едното (Църквата) и на другото (Църквата като мисия).

10  Това определение дава най-главните признаци на Църквата (събрание на вярващи в Христос, подвизаващи се с цел спасение на душата), но в различните определения съществуват и допълнителни аспекти на Църквата. В българското догматично богословие тя е определена като „съединение на вярващи в Христа, призовавани към спасение, обожение чрез тайнствено-мистично общение с Него” (Митев, с. 147), а също като „богочовешки организъм или богочовешко единство, членовете на което са съединени помежду си чрез православната вяра, Божия закон, свещената йерархия и тайнствата” (Коев, с. 84). В настоящата работа оставяме настрана въпроса за различните други обозначения на Църквата, такива като Тяло Христово (срв. 1Кор 12:27), Божи град (срв. Евр 11:10), брачен съюз (срв. Еф 5:32), пастир и стадото (срв. Йн 10:1-16), Христова невеста (срв. Еф. 5:23, 2Кор 11:2) рибарска мрежа (срв. Мт 13:47-48), засято поле (срв. Мт 13:24-32), главата и тялото (срв. Еф 1:22-23), дома (срв. 1Тм 3:15, Евр 3:6), майка на вярващите (срв. Гал 4:26), лозе (срв. Мт 20:1-16, Лк 13:6-9), лозата и лозовите пръчки (срв. Йн 15:1-8), краеъгълен камък и построеното върху него здание (срв. Еф 2:19-22), и т.н.

11  Тези разсъждения могат да бъдат допълнение към темата за постоянното присъствие на Иисус Христос в света, в нашия случай разглеждано като дейността на Църквата в Христос и дейността на Христос в Църквата чрез нейните мисионерски усилия, срв. Панчовски, с. 157-178. Същевременно следва да се разсъди за „вечната спасителна мисия в света,” която Христос осъществява (Панчовски, с. 12, 14, 21) и да се изясни дали под „света” се разбира цялото Божие творение или само земният свят и обитаващите земята хора, които са призвани към мисия.

12  Срв. Tennent, рр. 409-430, където той подробно разсъждава за освещаващата сила на Светия Дух и синергията между Него, вярващите и мисията на Църквата (мисията на самите вярващи, с Божията помощ), където благовестието излиза извън времевите рамки и заличава настоящето и бъдещето, като ги слива в едно „извън-временно” състояние на предусещане на Царството и същевременно Неговата липса в обикновения живот на вярващите и на ония, които има да чуят и да приемат Благата вест.

13  Schmemann 1961, 256; курсивът в оригиналния текст.

14  Тези Христови думи са дали основание на православните мисиолози да определят мисията на Църквата като „освещаване на човека и на сътворения свят и на всички сфери на живота” (срв. Концепция, с. 4; Кожухаров 2010, с. 46-47).

15  Това е т.нар. „мисия на пратеничеството,” мисия на изпращането в други земи, различни от собствената, срв. Dorr, p. 189.

16  Т.нар. „събираща мисия,” срв. Dorr, p. 190.

17  Т.нар. „мисия на солидарността,” срв. Dorr, p. 190-191.

18  Не може да се отрече фактът, че православни мисионери са осъществявали мисия, като най-често се посочват примерите на св. братя Кирил и Методий, на руските мисионери от 17 до 20 век и на гръцките православни мисии, особено провежданите в Африка, но е въпрос на дълга дискусия и изясняване на характера на тези мисионерски усилия и на факта, че през последните няколко десетилетия православните мисионери са „капка в морето” в сравнение с общия брой мисионери и мисионерски организации в света (днес като мисионери служат не повече от 200 православни свещенослужители и миряни в целия свят, докато общият брой на мисионерите, изпратени на мисия в други страни е 435 хиляди, насочени към служение и подпомагани от около 5 хиляди мисионерски организации и отделни християнски общини, срв. Johnson, p. 29).

19  Изключение представлява Руската православна църква, която има мисионерски отдел в Светия синод и мисионерски отдели в отделните епархийски центрове, която има семинарии, подготвящи мисионери, и която осъществява широка мисионерска дейност както (и преди всичко) на собствена територия, така и зад граница. Като изключение може да се посочи и Православния християнски мисионерски център в САЩ, който също изпраща мисионери в други страни (вж. http://www.ocmc.org/).

20  В такава връзка се разглежда и цялото християнство, както и самата Църква. Флоровски напр. пише: „Християнството е литургическа религия. Църквата е преди всичко богослужебна общност. Първо е богослужението, а доктрината и дисциплината идват на второ място” (Florovsky, р. 24); „Църквата е в литургията, и литургията е в Църквата: едното не може да бъде мислено отделно от другото,” пише само преди няколко години друг православен богослов и мисиолог (срв. Pestroiu, p. 152); не може да не споменем и известната фраза „литургия след литургията,” която Йон Брия въведе в православното богословие и която свързва мисията на Църквата със светата литургия и нейното „продължение” в живота на вярващите, включително дейността им като Христови мисионери (срв. Bria, р. 39, 63).

21  Schmemman 1961, р. 254.

22  „Ние придобиваме Светия Дух чрез участието си в светата евхаристия и приемането на светото причастие, чрез участието ни в тайнствата на църквата, чрез всекидневно казване на молитвеното правило, чрез делата на любовта и чрез подвига на постенето: всичко това прави живота ни да прилича на Христовия живот,” пише Майендорф (Meyendorff 1989, р. 473).

23  Срв. подробно разработения от Майендорф въпрос за начините на изповядване на Христа в живота на вярващите: Meyendorff 1978, р. 115-128.

24  Срв. Schmemman 1973, р. 107.

25  „Богословието е онова нещо, в което вярващите могат и трябва да вземат участие. Затова не трябва да се учудваме, че за православното богословие се говори като за „практическо” богословие,” пише Стамулис (срв. Stamoolis, р. 10).

26  Stamoolis, р. 10.

27  В християнското мисионерско служение често тези дейности се определят като пастирско-мисионерски, срв. Kozhuharov 2013, 124-126.

28  Schmemann 1959, р. 41.

29  Янулатос пише: „Нека не се заблуждаваме: духовният ни живот няма да придобие устрема, широтата и истинността, с каквито той трябва да се отличава, ако продължаваме да гледаме на християнството си и до живеем като християни в тесните граници на собствената община, към която принадлежим, като забравяме неговия универсален характер, дори тази община да е нашият град или нашата страна” (Yannoulatos 1963, р. 301).

30  „Ако православието иска да осъществява своята велика мисия в света, то трябва да съхрани своя сакраментален и сотериологичен характер непокътнат; то трябва да бъде отворено за непрекъснато търсещия човешки дух и трябва с цялото си съзнание да помни Възкресението и да го изживява, т.е. да живее чрез него, като разбира и своята отговорност в света” (Yannoulatos 2003, р. 204).

31  В което красноречиво ни убеждава големият православен мисионер отец Лука Веронис (срв. Veronis, р. 10-11).

32  Съвременната мисиология определя границата между мисията и вътрешноцърковния ни живот по следния начин: „Мисията е служение на Бога и на Неговите люде, при което мисионерът преминава границата на църковното и навлиза в сферата на нецърковното, на светското, на антицърковното, като се стреми да го обърне в църковно, в християнско и в отговарящо на Христовото благовестие” (срв. Presler, р. 197); мисията се определя като служение на Бога и на ближния при ясно различаване на „своето” (християнското) от „чуждото” (нехристиянското), при което чуждото трябва да стане християнско и да прослави Христа (пак там, с. 200).

33  Интересно е разсъждението в тази връзка на руския мисионер дякон Андрей Кураев, който дискутира въпроса за езика, на който мисионерът трябва да мисионерства, като казва: „Мисионерът винаги се намира до известна степен извън Църквата (дори и когато говори на собствения си език). Той се намира на нейния праг, на граничната черта, която се докосва до външния свят. За да бъде понятен на другите, мисионерът трябва да говори езика на „външните,” т.е. на нецърковен език” (Кураев, с. 184).

34  Архиеп. Янулатос, напр., пише, че крайната цел на мисията на Църквата е Божията слава, където човеците и цялото творение трябва да прославят Бога, като същевременно самите човеци са длъжни да участват в Божията слава (срв. Yannoulatos 2010, р. 46), което състояние окончателно ще бъде постигнато от вярващите едва при второто славно Христово идване на земята (пак там, с. 47).

35  Срв. изяснението на този въпрос у Petraru, p. 75-76.

36  Schmemman 1961, р. 253; курсивът в оригиналния текст.

___________________

Цитирана литература


Дюлгеров Димитър, Цоневски Илия. Учебник по мисионерство. Св. Синод на Българската православна църква, София, 1937.

Коев Тотю. Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. София, 1991.

Кожухаров Валентин. Християнска мисия в условията на поместната църква. Веста, Велико Търново, 2010.

“Концепция миссионерской деятельности Русской православной Церкви.”. В: Миссионерское обозрение, No 4, 2007, Белгород, 4-19.

Кураев Андрей. Перестройка в церковь. Эскиз семинарского учебника по миссиологии. РПЦ, Отдел по делам молодежи, Москва, 2009.

Митев Димитър. Православно догматическо богословие. Велико Търново, Фабер, 2004.

Панчовски Иван. Личността на Иисус Христос. София, 7М-Логос, 1990.

Стоядинов Мариян. Божията благодат. Богословско изследване. Праксис, Велико Търново, 2007.


Bria Ion. Liturghia după liturghie. Editura Athena, București, 1996.

Dorr Donal. Mission in Today’s World. The Columba Press, Dublin, UK, 2000.

Dowsett Rose. The Great Commission. Monarch Books, Mill Hill, London, 2001.

Florovsk George. “The Elements of Liturgy in the Orthodox Catholic Church.” In: One Church 13, nos. 1–2, 1959.

Johnson Todd M. “Status of Global Mission, 2014.” In: International Bulletin for Missionary Research, Vol. 38, No 1, January 2014, p. 29.

Kozhuharov, Valentin “Mission in an Orthodox Christian context: witness to Christ as pastoral responsibility.” Ma Wonsuk, Ross Kenneth (eds.). Mission Spirituality and Authentic Discipleship. Oxford, Regnum Books International, 2013, 110-126.

Meyendorff John. Living Tradition. Crestwood, New York, St Vladimir's Seminary Press, 1978.

Meyendorff John. “Theosis in the Eastern Christian Tradition.” In Christian Spirituality: Post-Reformation and Modern, ed. Louis K. Dupré and Don E. Saliers, in collaboration with John Meyendorff, New York: Crossroad, 1989.

Petraru Gheorghe. Misiologie Ortodoxă. Vol. 1. Revelația divină și misiunea bisericii. Iasi, Editura Panfilius, 2002.

Pestroiu David. Liturghie şi Misiune. Alba Iulia: Reintregirea, 2011.

Presler Titus. “Mission is Ministry in the Dimension of Difference: A Definition for the Twenty-first Century”. In: International Bulletin of Missionary Research, Vol. 34, No. 4 (October 2010), New Haven, Connecticut, USA, 2010, 195-204.

Schmemann Alexander. Orthodoxy and Mission, St. Vladimir’s Seminary Quarterly, Vol. 3, No. 4, Fall 1959, pp. 41-42.

Schmemann Alexander. „The Missionary Imperative in the Orthodox Tradition.” In: Anderson Gerald H. (ed.). The Theology of the Christian Mission. McGraw-Hill, New York, 1961, 250-257.

Schmemann Alexander. For the Life of the World: Sacraments and Orthodoxy. St Vladimir’s Seminary Press, New York, Crestwood, 1973.

Schreiter Robert J. (ed.). Mission in the Third Millennium. Orbis Books, Maryknoll, New York, 2001.

Stamoolis James. Eastern Orthodox Mission Theology Today. Orbis Books: Maryknoll, 1986.

Tennent Timothy C. Invitation To World Missions. A Trinitarian Missiology for the Twenty-First Century. Kregel Publ., Grand Rapids, MI, USA, 2010.

Veronis Luke A. Missionaries, Monks and Martyrs: Making Disciples of All Nations. Light and Life Publishing Co., 1994.

Yannoulatos Anastasios. “Orthodox spirituality and external mission.” In: International Review of Mission, No 51, 1963, 299-309.

Yannoulatos Anastasios. Facing the World: Orthodox Christian Essays on Global Concerns. St Vladimir’s Seminary Press, New York, Crestwood, 2003.

Yannoulatos, Anastasios. Mission in Christ’s Way: an Orthodox Understanding of Mission. Brookline, Massachsetts, Holy Cross Press, 2010.


      Copyright © 2013-2018 bgchurch.org.uk - Bulgarian Orthodox Church in London